За честта на крадеца [bg]

— Къде е ковчежето? — попитах.

Той опита да преглътне, но се задави.

— Вече ти казах. Ще ти го донеса, само че…

— Щом ще ми го носиш, защо ме накара да те гоня из половината град? Защо трябваше да те докопам чак в лодката, с която се канеше да отплаваш в залива? Хилеж, ти май не играеш честно.

Той завъртя глава и се ухили, немощно.

— Дрот, нали знаеш, че не бих посмял да те преметна…

— Само че направи тъкмо това. — Почуках по един потрошен пръст и той изохка. — Каза ми преди малко, забрави ли? — Оставих го да помисли за болката и за причината да си признае първия път. — Ател, ти ме постави в неприятно положение. Имам купувач, но нямам ковчеже, което да му дам. Цапаш ми доброто име. И ме ядосваш. Затова или ще ми кажеш къде да намеря ковчежето, или ще се върна при тебе, след като моите хора те направят по-сговорчив.

Виждах, че се двоуми. Погледът му се размъти, челюстта му потрепваше, докато спореше безмълвно със самия себе си. Ако Ангелите наистина бяха милостиви, биха го оставили да забрави ината си. Аз клечах до онова, което бе останало от Ател, с надеждата, че всичко ще свърши ей сега.

Но когато мислите на Ател се обърнаха отново към околния свят, веднага познах, че тази нощ Ангелите не са на моя страна. Въпреки изтърпените мъки окаяникът ме изгледа злобно и завъртя глава едва забележимо.

Изправих се.

— Трябва да знам на кого го е продал. Трябва ми име.

— Ще изкопча името, нямай грижа — обеща глас от тъмнината в склада.

Трошача влезе в осветения кръг, двамата му помощници бяха зад него. Единият носеше кофа морска вода.

Мъчителят беше по-нисък дори от мен, затова пък плещест. Можеше да се каже, че няма шия. А пръстите му бяха дълги и гъвкави като на художник; непрекъснато ги огъваше и ставите им припукваха. Трошача застана до мен. Усмивката му беше жестока, гладна.

— Вече е на ръба. Още малко и щe започне да дърдори като пияна курва.

Онзи с кофата пристъпи напред и я лисна върху Ател, който се задави и кресна, щом солената вода заля осакатените му ръце. Аз се извърнах, а другият помощник започна да рови в наредените инструменти за мъчения.

— Кажи ми когато е готов. — Гласът ми прозвуча дрезгаво. — Ще чакам отвън.

Смехът на Трошача ме изпроводи чак до вратата на склада. Примигах изненадано, когато слънцето огря лицето ми. Нима се зазоряваше? Присвих очи в мекото сияние, което сякаш бликаше от всяка кула и сграда в столицата на империята. Идрека май се стараеше да изглежда мирно и безметежно в тази светлина, но аз познавах града толкова отдавна, че нямаше как да ме заблуди.

Деган Бронзовия се беше облегнал на стената в дълбокия вход отсреща. Отидох при него.

— Нещо ново? — попита той.

— Нищо след предишния път. — Махнах с ръка на изток. — Откога е светло?

— Отскоро. — Прозя се. — Колко ще се проточи?

И аз се прозях неволно, стана ми неприятно.

— Де да знам.

Деган изсумтя и се облегна по-удобно. По-висок от мен с почти две глави, светлокож и рус, с яки рамене и стройно тяло, той като че ли запълваше цялата дълбока рамка. Донякъде се дължеше и на дрехите му — на разкопчания свободен дълъг кафтан от зелен лен, под който се виждаха жакет и бричове с цвят на мед. И на широкополата шапка. Но той си беше внушителен и сам по себе си. Излъчваше нехайна увереност, заради която хората го заобикаляха и по най-претъпканите улици. Разбира се, за това помагаше и мечът на колана му, по чиято ножница изпъкваха бронзовите украшения. По меча се познаваше, че е от Ордена на деганите, старо братство на наемници от още по-стар град. В онази подбрана компания от платени бойци не приемаха човек, който още не се е прославил.