За честта на крадеца [bg]

— А за Ликонис какво ще кажеш? Подхвърли ми го с надеждата да се заблудя, че той е виновен, а?

Балдезар сведе поглед и не каза нищо.

— Гордият и властен майстор от гилдията — изсъсках, — който доблестно и усърдно напътства подчинените си…

Балдезар мълчеше.

— И какво направи — попитах го, — когато си тръгнах от работилницата първия път?

— Отидох при Железния. Той не се зарадва на новината.

Засмях се.

— Не се съмнявам.

Железния сигурно се бе заблудил за причината да отида в работилницата — помислил беше, че знам какво става в Десетте пътя, особено щом Балдезар му е пробутал напразните си страхове. А щом аз съм знаел, значи и Нико е научил… или е щял да научи. Само дето аз нямах какво да му кажа.

— И кой реши да ми прати острието? Ти ли?

— Не! — бързо отрече писарят. — Не… Искахме да те подмамим и да те хванем. Чак когато намериха Федим мъртъв и книгата изчезна, се стигна до решението да бъдеш убит.

Лъжеше ме, разбира се. Дори ако Железния е искал първо да си поприказва с мен, накрая щях да се превърна в труп. Съобщението до Силос беше достатъчно доказателство. Освен това не можех да си представя, че Балдезар се е престрашил да напише фалшиво писмо от името на Кристиана, ако не е бил сигурен, че няма да му потърся сметка.

Пронизително изсвирване прекъсна умуването ми. Обърнах се — Птичарката подтичваше към нас.

— Парцали! — извика тя. — На пет улици оттук. Идват насам.

— Как…

Не довърших въпроса. Кой, ако не Джес, би успял на мига да събере шайка от хлапаци и просяци, за да дебнат по околните улици?

— Кажи ми, когато са на две улици оттук — казах високо.

Тя кимна и се върна на поста си. Аз пак погледнах Балдезар, който се усмихваше, и пак му се озъбих.

— Недей да си вириш носа. Времето стига да умреш.

Оказваше се, че всичко е започнало с една грешка. В паниката си Балдезар бе стигнал до погрешен извод, който после бе пробутал на Железния. Бяха пратили Тамас, който бе убит, а това бе направило положението в техните очи още по-лошо. И от онзи момент всичко, което правех — появата ми в дюкяна на Федим, все по-силният ми интерес към Десетте пътя, проникването в тавана над свърталището на Мардата, смъртта на второто острие, — само бе потвърждавало заблудите им. Сигурно се бяха тревожили, че винаги съм крачка пред тях и ту изниквам, ту изчезвам в най-неподходящото време, а всъщност аз се лутах от една улика за деянията им към друга, без дори да подозирам. И то само защото не споделих с Балдезар защо разпитвам за хартийката, която бях взел от Ател.

Не можах да сдържа смеха си. Толкова нелепо беше, че нямаше как да не прихна. Погледнах уплашеното лице на Балдезар, заглушах се в дърдоренето му как всичко било недоразумение и се разкикотих още по-неудържимо. О, Ангели, чак ме заболя.

Подпрях ръце на коленете си. Смехът най-сетне заглъхна и ми остави болка в хълбока, за да прави компания на другата в крака. Чувствах силите си изцедени, но ми олекна, колкото и да беше странно.