Окото на времето [bg]
- Автор: Бакстер Стивен М., Кларк Артур Чарльз
- Серия: Една одисея във времето #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545855959
- Переводчик: Юлиан Стойнов
- Жанр: Альтернативная история
Электронная книга - «Окото на времето [bg]». Краткое содержание книги:
— Боли ме… и ми е студено… — отпаднало каза той. Сигурно изпадаше в шок.
Тя отново притисна раната.
— Ще имаш продължителен брак — рече забързано. — Щастлив, с деца. Син.
— Да? Как се казва?
— Джон. Джон Киплинг. А после избухва голяма война, която обхваща цяла Европа.
— Германците, нали? Все тези германци…
— Да. Джон ще бъде доброволец във Франция. Там ще загине.
— Ах… — Лицето на Ръди бе почти безизразно, но устата му се сгърчи. — Поне няма да изпита тази болка, която изпитвам аз… но кой знае… тази проклета логика! Как искам да разбера… — Той отвори очи и видя отражението си в голямата сфера над тях. — Светлината… — промълви. — Утринната светлина…
Тя долепи окървавена длан до гърдите му. Сърцето му изпърха и замря.
Александър отказа чужда помощ и се изкатери сам на върха на Вратата на Ищар. Погледна на изток, отвъд равнината, към мястото, където блещукаха огньовете на монголския лагер. Летящите сфери, които хората му бяха нарекли Очи и които се бяха умножили по време на сражението, бяха изчезнали — всички, с изключение на голямата в храма на Мардук. Може би новите богове бяха видели всичко, които ги интересуваше.
Освен всичко останало трябваше да въздаде и правосъдие. Оказа се, че онзи странен англичанин на име Сесил де Морган предавал сведения на монголските шпиони — сведения, които включвали и маршрута до Окото на Мардук. Затова Сейбъл бе стигнала толкова бързо там. Английският командир Гроув и неговите спътници, между които Бисиса и Абдикадир, настояваха за правото да съдят предателите де Морган и Сейбъл според техните си обичаи. Но Александър познаваше само един начин за правосъдие. Де Морган и Сейбъл щяха да бъдат изправени пред цялата армия — на равнината пред градските стени, където бяха загинали толкова много негови другари. В себе си той вече бе отсъдил какво ги очаква.
„Тази война още не е свършила“, мислеше си той, въпреки че могъщият му противник Чингис бе мъртъв. Александър вече не се съмняваше, че ще успее да победи монголите. Но защо македонци и монголи трябваше да се сражават за развлечение на някакви божествени Очи — като хвърлени в яма кучета? Те бяха хора, а не животни. Може би имаше и други начини.
Учудваше го и наглостта на Бисиса и нейните сподвижници, които се наричаха хора от бъдещето. Сякаш самият той бе отдавна забравена реликва. Но Александър ги намираше за пустословни, тези чудаци от друго време. А и бяха само шепа в сравнение с македонците и монголите. О, да, оръжията им притежаваха поразителна мощ, но се бяха изчерпили по време на битката и не те, а мечовете, храбростта и дисциплината на неговите воини бяха решили изхода й. Не хората от бъдещето, а македонците и монголите щяха да определят съдбините на този нов свят.
Още утре щеше да нареди на Евмений да се свърже с монголите и да потърси с тях общ език. Ако ги победеше, щеше да е силен, но ако се съюзеше с тях, силата му щеше да се удесетори. Със сигурност в целия този нов свят нямаше да има друга сила, която да им се противопостави. И тогава, въоръжени със знанията, които бяха донесли Бисиса и другите, за тях нямаше да има никакви прегради.
Александър бавно се извърна и вдигна лице срещу вятъра, който идеше от изток, от сърцето на световния континент — изпълнен с незнайни богатства и възможности.
Пета част
Мир
37
Лабораторията
Трудно можеше да се нарече клетка.
Пет години след Хроносрива и залавянето им маймуночовеците все още бяха затворени зад мрежата, метната върху увисналото над земята Око и затисната с камъни. Никой не бе помислял за нещо по-подходящо — въпреки че по волята на нечие извратено началническо съзнание бяха боядисали камъните в бяло — по-скоро за да се създава работа на войниците.
Търсеща прекарваше дните си в усамотение — като се изключеше Вкопчващо, което скоро щеше да навърши шест години. Вкопчващо беше женска, с едва оформящ се ум, но бе напълно нагодена към околната действителност. Търсеща не можа да свикне с нея. Но трябваше да я приеме.
Войниците идваха веднъж дневно да им донесат храна и да измият фекалиите от пода на клетката. Понякога я натискаха на земята и пъхаха в тялото й дебелите си пениси. Търсеща не се интересуваше от това. Не я болеше, а и бе свикнала да позволява на своите тъмничари да правят с нея каквото искат — стига да не закачат Вкопчващо. Нямаше никаква представа защо войниците вършат едно или друго. Но дори да знаеше, това едва ли щеше да промени нещо.