Окото на времето [bg]

„Тази война още не е свършила“, мислеше си той, въпреки че могъщият му противник Чингис бе мъртъв. Александър вече не се съмняваше, че ще успее да победи монголите. Но защо македонци и монголи трябваше да се сражават за развлечение на някакви божествени Очи — като хвърлени в яма кучета? Те бяха хора, а не животни. Може би имаше и други начини.

Учудваше го и наглостта на Бисиса и нейните сподвижници, които се наричаха хора от бъдещето. Сякаш самият той бе отдавна забравена реликва. Но Александър ги намираше за пустословни, тези чудаци от друго време. А и бяха само шепа в сравнение с македонците и монголите. О, да, оръжията им притежаваха поразителна мощ, но се бяха изчерпили по време на битката и не те, а мечовете, храбростта и дисциплината на неговите воини бяха решили изхода й. Не хората от бъдещето, а македонците и монголите щяха да определят съдбините на този нов свят.

Още утре щеше да нареди на Евмений да се свърже с монголите и да потърси с тях общ език. Ако ги победеше, щеше да е силен, но ако се съюзеше с тях, силата му щеше да се удесетори. Със сигурност в целия този нов свят нямаше да има друга сила, която да им се противопостави. И тогава, въоръжени със знанията, които бяха донесли Бисиса и другите, за тях нямаше да има никакви прегради.

Александър бавно се извърна и вдигна лице срещу вятъра, който идеше от изток, от сърцето на световния континент — изпълнен с незнайни богатства и възможности.