Окото на времето [bg]

47

Завръщането

Бисиса изстена и се олюля. Беше права.

Зазвуча музика.

Тя се извърна към стената, която показваше увеличеното изображение на невероятно красив млад мъж, стиснал в ръка старомоден микрофон. Невъзможно, но истина: виждаше синтетична поп звезда, дестилирана от най-съкровените желания на момичетата.

— Божичко, прилича на Александър Велики! — въздъхна Бисиса. Не можеше да откъсне поглед от шарената стена. Едва сега осъзна колко сивкав и неугледен свят бе Мир.

— Добро утро, Бисиса — поздрави я стената. — Закуската е сервирана. Днешните водещи новини са…

— Млъквай! — Гласът й бе пресипнал.

— Разбира се. — Синтетичното момче запя по-тихо.

Бисиса се огледа. Намираше се в своята спалня, в лондонския си апартамент. Изглеждаше й някак смален, прихлупен. Леглото бе голямо, меко, оправено.

Отиде до прозореца. Напуканите й военни обуща тропаха по пода и оставяха прашни следи. Небето бе сиво, на хоризонта се виждаше светлата черта на задаващия се изгрев, върху който се отпечатваше градският силует.

— Стена.

— Бисиса?

— Коя дата сме днес?

— Вторник.

— Питах за датата.

— Ох. Девети юни 2037 година.

Денят след вертолетната катастрофа.

— Трябваше да съм в Афганистан.