Окото на времето [bg]

Вкопчващо гледаше към върха на клетката. На лицето й трепкаше светлина. Търсеща също погледна нагоре.

Окото сияеше. Беше като миниатюрно, уловено в мрежата слънце.

Търсеща се изправи, застана до дъщеря си и двете втренчиха погледи в Окото. Търсеща вдигна ръка. Не можеше да докосне сферата, но сиянието й хвърляше две дълги сенки върху изпотъпканата земя. Не излъчваше топлина — само светлина.

Търсеща току-що се бе събудила. Пикаеше й се, из козината й щъкаха гадинки, които искаше да изпощи, а после да се нахрани и да пие вода. Но не можеше да помръдне. Стоеше съвсем неподвижно, ококорила очи, с една вдигната ръка. Очите започнаха да я смъдят от праха и студения въздух, но тя дори не можеше да мигне.

След това дочу тихо хленчене. Беше Вкопчващо, но нямаше как да я погледне. Не знаеше колко време е минало.

Имаше чувството, че ръката й не е нейна, че е ръката на някой друг. Пръстите й се свиха и разтвориха, палецът й се размърда.

След това невидимата сила я накара да изпъне нагоре и двете си ръце, да ги извие в раменете, да ги сгъне в лактите и китките, да се наведе и да свие колене. Тя започна да се разхожда напред-назад, докъдето й позволяваше мрежата — първо изправена, след това и на четири крака. Пръстите й опипаха всички отвори на тялото й. Плъзнаха се по гръдния кош, проследиха очертанията на черепа й, после на таза. Сякаш го правеше някой друг, а не тя.

После невидимата сила ги освободи, съвсем за кратко. Задъхани, те протегнаха ръце една към друга.

Този път, когато светлината от сферата отново започна да пулсира, Вкопчващо застана на колене и се зае да изучава пода и да разравя земята. Откри клечки и слама. Потърка клечките една в друга, сгъна и разгъна тръстиковите стебла, чукна едно в друго камъчетата.

Междувременно Търсеща се приближи към мрежата, улови се за нея и започна да се катери. Но докато го правеше, в душата й се породи страх, защото знаеше, че не е разрешено.

И наистина скоро един от войниците дотича.

— Ей! Слизай оттам! Веднага!

В лицето я блъсна приклад. Не можеше дори да изпищи. Въпреки че ръцете не я слушаха и продължаваха да стискат мрежата, тя полетя назад и тупна на земята. Устата й се напълни със солена кръв. Тя се опита да вдигне глава.

Виждаше Вкопчващо, седнала на разровената земя. Държеше вързана на възел тръстика. Никога досега Вкопчващо не бе правила подобно нещо.

Тя отново бе принудена да стане и да вдигне поглед към Окото. От устата й се стичаше кръв.

Нещо се беше променило, осъзна тя замаяно. Сиянието на Окото вече не беше равномерно: от него извираха няколко ярки хоризонтални слоя — един цивилизован човек би ги оприличил на паралели върху земния глобус. Линиите се зараждаха в „екватора“ на Окото и постепенно се смаляваха и изчезваха в областта на „северния полюс“. Междувременно се появиха други, вертикални линии, които изникваха и изчезваха по същия начин — движеха се от „полюса“ към „екватора“. Имаше и трета вълна сияещи линии. Всичко това бе необичайно красиво и завладяващо.