Окото на времето [bg]

— Бисиса, в последно време се нагледахме на толкова много пролята кръв…

Той продължаваше да се усмихва.

— Така е. — Тя извади от джоба си превръзка и се опита да запуши раната. Но кръвта буквално пулсираше отвътре. Куршумът, изстрелян от Сейбъл, изглежда, бе разкъсал бедрената артерия, един от главните пътища, по които кръвта достига до долните крайници. Нямаше никакъв начин да го премести — нито торбички с кръв и разтвори, които да му прелее.

Сега не беше време да се отдава на чувства — по-добре бе да мисли за Ръди като за повредена машина, която трябва да поправи. Наведе се и сряза панталона около раната.

— Не говори. Ще се оправиш.

— Говна, както би казал Кейси.

— Кейси ти влияе зле.

— Кажи ми… — прошепна той.

— Какво?

— Какъв ще бъда? Или… какъв съм бил.

— Сега нямаме време, Ръди. — Раната зееше пред очите й — кървав кратер, от който продължаваше да блика алена течност. — Помогни ми, моля те. — Тя го улови за ръцете и ги притисна върху отвърстието, а след това натисна отгоре с цялата си тежест.

Той се сгърчи от болка, но не извика. Беше ужасно пребледнял. Под него се бе образувала огромна локва тъмна кръв — миниатюрно копие на разтопеното златно божество.

— Никога няма да имаме време, Бисиса. Моля те.

— Ще бъдеш любимец на всички — заговори тя, без да спира да работи трескаво. — Ще те обявят за гласа на цяла една нация — на една епоха. Ще бъдеш прочут писател. И богат. Ще отказваш почести, макар че ще ти ги предлагат настойчиво. Ще преобразиш живота на хората. Ще спечелиш Нобелова награда за литература. Гласът ти ще се чува по целия свят…

— Ах! — Той са усмихна и затвори очи. Тя опипа вътрешността на раната с пръсти. Бликна още кръв и Ръди застена.

— Всички тези книги, които няма да напиша…

— Но те съществуват, Ръди. Има ги в телефона ми. До последната думичка.

— Сигурно е тъй, щом казваш… макар че няма никаква логика в това авторът да умре преди тях… А семейството ми?

Да спре кръвта бе равносилно на това да запуши течаща канализационна тръба с възглавница. Единственото, което можеше да го спаси, бе да открие феморалната артерия и да я стегне.

— Ръди, сега ще те заболи много силно. — Тя отново вкара пръсти в раната и се опита да я разшири.

Той изви глава назад, все така със затворени очи.

— Кажи за семейството ми… моля те… — Гласът му трепереше.

Тя продължаваше да рови в раната, разтегляше мускули и сухожилия, но все не можеше да открие артерията. Вероятно се бе свила след разкъсването.

— Трябва да намеря тая проклета артерия… толкова кръв си изгубил…

Не можеше да повярва, че в човешкото тяло има чак толкова кръв. Беше навсякъде — по ръцете й, по тялото му, по пода.