Окото на времето [bg]

Друг път й се струваше, че всички тези експерименти и изследвания целят да я отклонят от главния въпрос — а именно онова, което чувстваше към Окото.

— Понякога си мисля, че съм прекалено антропоморфична — оплака се тя на телефона. — Защо трябва да има разум или нещо подобно на разум, което да стои зад всичко това?

— Дейвид Хюм си е задавал същия въпрос — отвърна телефонът. — „Трактат за човешката природа“. Хюм се е питал необходимо ли е да съществува „разум“, като организиращ принцип на вселената. Имал е предвид естествено традиционната Божествена структура. Може би редът, който ние възприемаме, се появява от само себе си, може би той е заложен поначало в неживата природа и възниква спонтанно, както възниква и разумът. Написал го е цял век преди Дарвин да докаже, че неживата материя може да бъде организирана в някакво подобие на ред.

— Значи и ти смяташ, че съм прекалено антропоморфична?

— Не — отвърна телефонът. — Не познаваме друг начин за създаването на подобен обект, освен по пътя на целенасочени и разумни действия. Най-лесно е естествено да се предположи, че зад тях стои разум. А и „усещанията“, за които говориш, сигурно също се базират на някакви физични характеристики, които не си в състояние да определиш. Тялото и умът ти са сложни инструменти, които следват свои принципи. Може би неуловимите електрохимични импулси, които възникват в ума ти, са породени от нечие външно въздействие. Не говоря за телепатия — за нещо друго.

— Ти усещаш ли, че зад Окото се крие нещо друго?

— Не. Но аз не съм човек. — Машинката въздъхна.

Понякога я изпълваха подозрения, че Окото я навежда на всички тези мисли преднамерено.

— Сякаш ми прехвърля информация, но малко по малко, защото мозъкът ми не е в състояние да я възприеме наведнъж. Все едно да се опитваш да натъпчеш съвременна програма за виртуална реалност в допотопна изчислителна машина.

— Виж, това го разбирам и мога да ти съчувствам — рече телефонът.

— Не исках да те обидя.

Друг път просто седеше, облегната на стената, и оставяше мислите си да се скитат на воля.

Мира не й излизаше от ума. Времето течеше, месеците се превръщаха в години и Хроносривът, това уникално и невероятно събитие, се отдалечаваше в миналото, и тя се обвързваше все повече с този нов свят. Имаше моменти, в които спомените й от двайсет и първи век й се струваха абсурдни, прекалено ярки, като някакъв фалшив сън. Но чувствата й към Мира не отслабваха.

Едва ли можеше да я успокои мисълта, че Мира може би все още съществува — в някакъв друг свят. Не намираше никаква утеха, когато се опитваше да си представи колко е пораснала, как изглежда, какво прави. Нито един от тези чисто човешки импулси не бе приложим в настоящото положение, защото тя даже не знаеше дали двете с Мира споделят един и същи времеви период. Възможно бе дори да съществуват множество копия на Мира в различни светове, също както и нейни копия. Какво трябваше да чувства тогава? Хроносривът беше свръхчовешко явление и загубата, от която страдаше, също бе свръхчовешка — нямаше „човешки“ начин да се справи с нея.