Окото на времето [bg]

Тежката конница бе най-могъщото оръдие на монголската армия. Предназначението й бе да разбива с един удар най-силните части на противника. Надеждите им бяха, че неочакваната намеса на огнестрелните оръжия ще неутрализира напълно тази опасна бойна единица. Но по някаква необяснима причина монголите не бяха отстъпили и сега цялата пехота бе притисната към стените.

Това бе крайно неприятен обрат. В Джамруд бяха разквартирувани само триста британски войници — недостатъчно на брой, за да се мерят с монголите, дори ако всеки куршум поваляше по един противник.

Междувременно монголите хвърлиха в боя нови конни части, които се опитваха да обкръжат противника по фланговете. И това бе предвидено — ставаше дума за класическа монголска маневра, наречена „тулугма“ — но яростта, с която новите сили се стоварваха върху македонските флангове, бе зашеметяваща.

Ала Александър все още не бе приключил. От градските стени прозвучаха тръби. Портите се разтвориха с метално дрънчене и в полето излезе македонската конница — подреждаше се пътьом в клиновидна формация. На Джош му бе достатъчен един поглед, за да се увери в преимуществото на тези конници спрямо монголите. Освен това начело на конницата разпозна пурпурното наметало и белоперестия шлем на самия Александър, който яздеше върху покривало от леопардова кожа. Бърза и подвижна, дисциплинирана и маневрена, македонската конница описа завой и се вряза като скалпел във фланга на монголите. Сега противникът се озова притиснат от две страни — отпред го подпираше пехотата, а задните редове падаха под ударите на конницата. Македонците използваха дългите си копия и пронизваха вражеските воини в лицата. От високо монголите изглеждаха като притиснати в клещи. Джош си спомни, че това е друга антична класическа тактика, използвана за първи път от Филип, бащата на Александър. Синът се бе оказал достоен ученик.