![Окото на времето [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/7/5/okoto-na-vremeto-bg-download.jpg)
Окото на времето [bg]
- Автор: Бакстер Стивен М., Кларк Артур Чарльз
- Серия: Една одисея във времето #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545855959
- Переводчик: Юлиан Стойнов
- Жанр: Альтернативная история
Электронная книга - «Окото на времето [bg]». Краткое содержание книги:
Но поне се успокояваше, че е спасила неколцина.
Може би щеше да е напразно — ако не успееха да спрат монголското нашествие, — но точно в този момент я завладя силното желание да помогне по някакъв начин на това момче, да не го остави да умре. Тя разрови с окървавени пръсти полупразната си аптечка и извади отвътре спринцовка със стрептомицин. Огледа се и когато видя, че никой не я наблюдава, му инжектира лекарството.
След това се обърна и викна:
— Следващият!
Коля нито за миг не се съмняваше в опасностите, които влечеше със себе си монголското нашествие. Не изпитваше никакво възхищение пред „военния гений“ на Чингис хан — за него той бе просто един много умел касапин. От всички народи може би руснаците имаха най-силно право да хранят неприязън към монголския владетел. Бяха преживели две монголски нашествия. Богати градове като Новгород, Рязан и Киев бяха опустошени и изгорени до основи.
— Не и този път — прошепна Коля, неспособен да чуе думите си. — Не и този път.
Знаеше, че Кейси и другите ще се съпротивляват с всички сили и средства на монголската заплаха. Може би монголите си бяха създали прекалено много врагове в предишния свят и сега, по някакъв странен начин, бяха принудени да плащат за извършените злини.
От него се изискваше да извърши един последен акт. Въпросът бе дали оръжието, с което разполагаше, ще е достатъчно разрушително. Коля не се съмняваше в техническите си способности. Оставаше обаче нерешен проблемът с откриването на целта. Беше се опитал да изучи навиците на Чингис хан. За разлика от Александър Велики, ханът бе пълководец, който наблюдаваше битката отстрани и се прибираше в юртата си в края на деня — напълно обяснимо, като се имаше предвид, че бе поне шейсетгодишен.
Но можеше ли Коля да е сигурен, след три дни, прекарани в непрогледен мрак, кое време е навън? Как би могъл да знае дали тежкият тропот, чиито вибрации долавяше в момента, е предизвикан от свитата на човека, когото възнамеряваше да унищожи? Единственото, за което съжаляваше, бе, че никога нямаше да узнае отговора на този въпрос.
Коля се усмихна, спомни си за жена си и натисна спусъка. Нямаше очи, нито уши, но почувства, че земята потрепери.
Опрял гръб в неколцина британски войници, Абдикадир отблъскваше атаките на яздещите около тях монголи, които размахваха дългите си копия. Отдавна бе свършил патроните, беше захвърлил безполезния автомат и сега се биеше с нож, сабя, меч, копие или брадва — каквото му попаднеше подръка. Колкото повече се разгорещяваше битката, толкова по-жив се чувстваше — сякаш целият му живот бе съсредоточен върху този мимолетен миг, изпълнен с кръв, викове и болка.
Тяхната група бе една от последните оцелели, мъничък остров на съпротива сред море от кръв, из което монголите препускаха на воля. Абдикадир вече бе получил няколко удара. Даваше си сметка, че всеки от следващите може да го довърши. Знаеше и друго — че битката е изгубена. Но не можеше да направи нищо.
Откъм монголските линии внезапно се дочу неритмично думкане — поредният призив на техните бойни барабани. За миг това отвлече вниманието му и когато отново погледна право пред себе си, зърна стоварващия се върху ръката му боздуган. Парализиран от остра болка, Абдикадир изпусна оръжието — вероятно врагът му беше строшил пръстите. Невъоръжен, с една здрава ръка, той се извърна към монголския войник, който бе отстъпил назад, за да замахне за последен удар. Абдикадир се хвърли, изпънал пред себе си здраво стиснатата си длан, и покоси монголеца през краката. Противникът му се преметна назад и Абдикадир използва краткия миг, за да потърси ново оръжие. Напипа хлъзгавата дръжка на меч, стисна я и се изправи.
Но монголецът беше изчезнал.
По цялото протежение на фронта монголите се мятаха на конете и отстъпваха към лагера си. Някои се навеждаха пътьом, за да качат свои останали без коне другари. Абдикадир ги изпроводи с мрачен поглед, задъхан, стиснал оръжието. Все още не можеше да повярва на това какво става.
Изведнъж чу рязък свистящ звук и го позна по-скоро по памет. Беше от куршум. Огледа се.
Точно пред Вратата на Ищар една монголска част, изглежда, нямаше никакво намерение да се присъедини към общото отстъпление. Петдесетина конници в плътен строй щурмуваха отворената врата. Някой от тях бе стрелял по него…
Докато изпускаше меча, той видя как пропитата с кръв земя се носи срещу него.