Натрапчиви мисли за петък [bg]

— Виж ти! — не престана да се учудва Карлсън. Лека усмивка се появи на устните му. — Непредсказуема както винаги. Знаеш ли имената им?

— Ал и Бриджит. Момент. Нека си помисля. — Тя сбърчи чело. — Презимето й беше италианско. Белучи? Да, да, точно така. Но не знам неговото фамилно име. Защо?

— Те биха могли да знаят нещо.

— Всичко наред ли ще бъде с нея?

Карлсън погледна към сплетените й пръсти. В този миг входният звънец иззвъня.

— Това сигурно е Франк — каза Саша. — Дошъл е да върне едни дрехи на Итън. — Тя сложи косата си зад ушите.

Карлсън се изправи, когато Франк влезе в стаята. Те се познаваха бегло и не се бяха виждали след раздялата им със Саша, но Франк стисна приятелски ръката му и попита за децата му, като дори ги назова по имена. Двамата си тръгнаха заедно.

— Да пийнем ли по нещо? — предложи Франк, когато излязоха навън.

Карлсън погледна часовника си. Все още нямаше девет.

— Двама мъже, които няма при кого да се приберат — каза Франк.

— Звучи доста тъжно.

— Има едно заведение в края на улицата.

Карлсън не можа да измисли причина, поради която да откаже. И това също му се стори тъжно.

Франк се приближи към масата с две чаши бира и две пакетчета чипс.

— Гледате ме с вашия изучаващ поглед на детектив — подхвърли той.

Карлсън поклати глава.

— По-скоро се оглеждам във вас като в огледало. Само дето човекът отсреща е малко по-млад и носи много по-хубав костюм.

Франк огледа скъпия си костюм на фино райе и бялата си риза с отворена яка, все едно ги виждаше за пръв път.

— Днес имах съдебно дело. Това е нещо като униформа.

— Спечелихте ли делото?

— Не бих го нарекъл „победа“. Обвинението не представи важна улика, а главният им свидетел не се яви. Съдията нареди на съдебните заседатели да признаят обвиняемия за невинен.

— Чувал съм, че сте добър адвокат — каза Карлсън.

— Подозирам, че сега следва „но“.

— Не е „но“, а „и“.

Франк отвори двете пакетчета с чипс.

— Не ви разбирам.

— Отнася се за Фрида. Искам да ви питам нещо.

— О! — Франк улови втренчения поглед на Карлсън. — Преди да продължите, предполагам знаете, че известно време й бях много ядосан.

— Да, чух за това.

— Обвиних я за раздялата ни със Саша. — Той тъжно повдигна рамене. — Може би така ми е било по-лесно, отколкото да обвиня себе си.

— Предполагам. Още ли сте й сърдит?

— Не чак толкова. Винаги е била приятелка на Саша — най-добрата — и е човек, когото би желал да имаш за приятел, нали? Някой, който да е до теб в добро и в лошо.

— Тя е точно такъв човек — каза Карлсън.

— Сега разбирам, че тя се е показала като истинска приятелка на Саша. Била е убедена, че Саша трябва да ме напусне. Може би е била права. Въпреки че… — Той млъкна и разтри лицето си с длани. — Какво искахте да ме питате във връзка с Фрида?