Натрапчиви мисли за петък [bg]

Фрида пое по страничната алея и стигна до главния вход, където Клои я чакаше, долепена до стената, скрита зад един рододендрон, чиито пурпурни цветове вече прецъфтяваха. Лицето й беше сковано от страх.

— Сменили са шифъра. Да вървим. — Тя хвана Клои за ръката и я изведе на пътя. Двете се обърнаха и тръгнаха в обратната посока, криволичейки по малки квартални улички. Зад тях алармата пищеше пронизително. Обувките тежаха на краката на Фрида. Вратът я смъдеше и когато попипа мястото с пръсти, те се изцапаха с кръв.

— Ами полицията? — попита Клои.

— Алармата не е свързана с полицейския участък. Често звъни по погрешка.

— Взе ли това, което търсеше? — попита Клои след кратко мълчание. Гласът й беше дрезгав.

— Да.

— Значи нещата ще се оправят.

— Ще видим.

Клои влезе вкъщи първа, за да провери дали Оливия е сама. Фрида я последва. Когато Оливия я видя, избухна в силен плач, все едно някой беше натиснал копче отзад на врата й. Тя продължи да ридае, от време на време издаваше възклицания, размахваше ръце във въздуха. По бузите й се стичаше черен туш. Оливия отвори хладилника със замах и извади бутилка бяло вино, въпреки че на масата вече имаше отворена бутилка.

Фрида седна до кухненската маса. Все още се чувстваше необичайно спокойна, далеч от всичко, случващо се около нея. Клои приготви за всички бъркани яйца. Оливия не спираше да пие — от своята чаша, от чашата на Фрида, от тази на Клои, говореше и задаваше въпроси, на които Фрида не отговаряше. Черната торба беше до краката й. Замисли се за последния път, когато беше видяла Санди. Той я беше хвърлил по нея. Хубавото му лице беше изкривено от ярост, устата му крещеше нещо. Но какво беше казал? Тя не можа да си спомни. Трябвало е повече да внимава, преди да стане твърде късно.

Фрида вдигна от леглото купчинки от дрехи, книги, фотоалбуми и постла чисти чаршафи. Взе си повторно душ и облече нощницата, която Оливия й беше дала — бяла, с дантела около врата, като на героиня от мелодрама. След това изсипа на пода съдържанието на черната торба. Шише с шампоан, което беше почти празно, се търкулна на килима.

Тя се зае да разгледа нещата едно по едно, започвайки с дрехите. Имаше малко бельо, тънка синя риза, чифт сиви панталони, стар плетен пуловер с пъстри цветове. Широка медна гривна. Малък комплект шах за пътуване. Скицник — тя го отвори и видя рисунки, които беше рисувала толкова отдавна: смокиново дърво, което беше израснало от пукнатина на паважа до дома й, мост над канала, лицето на Санди, недовършено… Лосион за тяло. Две книги. Балсам за устни. Зелена купа, която тя му беше подарила и той й я връщаше, увита във вестник — Фрида се учуди, че не се беше счупила. Кухненска престилка, която той й беше купил. Четка за коса. Четка за зъби. Бележник с метални скоби, който беше изпълнила с бележки, докато се готвеше за лекция на тема „самонараняване“. Нейна снимка, която Санди й беше направил и която винаги носеше в портфейла си. Тя я обърна и я сложи с лицето надолу. Зарядно устройство за телефон. Пакетче семена от диворастящи растения. Гел за ръце. Малка кутия с въглени за рисуване, счупени на парчета. Пет картички от галерията за съвременно изкуство „Тейт Модърн“. Фрида им хвърли любопитен поглед: на една от тях беше нарисувана с размазани бои жена, която гледаше през отворен прозорец; спокойствие и тишина. Тя тръсна торбата и чу как нещо издрънча. Бръкна вътре и извади чифт обеци и ламиниран бадж, който сигурно беше носила на някаква конференция.