Натрапчиви мисли за петък [bg]

Фрида се отдаде на спомени за Санди. Лентата бавно се превърташе в паметта й: Санди се смее; Санди лежи в леглото; Санди готви за нея; Санди такъв, какъвто изглеждаше, когато тя го беше потърсила след дълъг период на раздяла, на сватбеното тържество на сестра му и начинът, по който я беше погледнал тогава. Санди седи край болничното й легло с угрижено лице. Санди, застанал на прага й, току-що завърнал се от Щатите, защото тя най-накрая му беше разказала за нещо, което й се беше случило преди много години. А после Санди разгневен, объркан, наранен, унизен, изпълнен с ревност. Всеки от тези образи беше негов. Едва когато човек умре, многото му превъплъщения се събират в едно цяло.

Една възхитителна жена излезе отпред.

— Името ми е Бриджит — каза тя с ясен глас. — Санди беше мой приятел и аз го обичах. Не, обичам го. Това, че е мъртъв, не означава, че си е отишъл от нашите сърца. Обичах го, въпреки че беше сложна личност, както повечето от вас знаят. Искам да ви разкажа за първия път, когато го срещнах…

Хусейн слушаше разсеяно думите й, на места съпътствани от одобрителния смях на събралото се множество. Фрида нямаше да се появи. Тя почувства разочарование, тъй като, макар и да съзнаваше, че е абсурдно, се беше надявала, че Фрида ще намери начин да се сбогува със Санди.

Някои от опечалените плачеха, повечето от тях тихо, но отпред се чуваше шумно, задушаващо хлипане, което, както се оказа, идваше от Оливия. От другата страна на пътеката Саша беше сложила глава на рамото на мъжа до нея и той я потупваше нежно по гърба.

Хусейн недоумяваше къде може да е Карлсън. През цялото време беше почти сигурна, че той ще дойде.

В мислите си Фрида каза „сбогом“ на Санди. Каза му, че съжалява за всичко, което се беше случило, и че никога няма да го забрави. Тя затвори очи и почувства лекия бриз по лицето си.

— Здравей, Фрида.

Гласът идваше отзад. За момент тя остана неподвижна, вперила поглед в гледката под хълма. После се обърна.

— Здравей, Карлсън.

— Търсих те.

— Те откъде знаят къде съм?

— Те не знаят. Аз знам.

— Как разбра?

— Знам, че ти и Санди често идвахте тук.

— Значи освен че си детектив, можеш да четеш мисли.

— Може ли да ти правя компания?

— Нима имам избор?

— Разбира се. Ако ми кажеш да си тръгна, ще си тръгна. Но моля те, не го прави.

— Ти не си тук… — тя се усмихна с крива усмивка, — … в качеството си на полицай.

— Не.

— Престъпваш определена граница, Карлсън.

— Престъпих я още преди известно време.

— А на мен все за това ми се сърдеше.

— Не си мисли, че няма да го направя отново.

— Добре, можеш да постоиш при мен.

Той седна до нея на тревата, свали сакото си и нави ръкавите на ризата си.

— Веднъж, преди няколко години, ти ме доведе тук. Помолих те да ми разкажеш нещо интересно и ти ми посочи Зоологическата градина и каза, че неотдавна лисици проникнали в ограждението на пингвините и убили двайсетина от тях.