Натрапчиви мисли за петък [bg]

— Това звучи доста библейско.

— Какво? О, няма значение.

— Ще ходите ли? — попита Фрида Оливия, докато пиеха кафе в кухнята.

Оливия остави чашата си и се наклони през масата.

— Клои казва, че не бива да ходим, но аз мисля, че трябва, или поне аз трябва да отида. Въпреки всичко.

— Добре.

— Мислех си, че идеята няма да ти хареса.

— Важно е човек да се сбогува.

— Клои — обърна се Оливия към дъщеря си, която в същия момент влезе в кухнята. — Фрида казва, че трябва да отидем на погребението.

Клои погледна към Фрида.

— Не искаш ли да остана с теб?

— Не. Но слушай, Оливия, там ще има много хора.

— Знам. И пресата ще бъде там, нали? Какво мислиш, че трябва да си облека? Нещо черно? Или ще бъде прекалено?

— Полицията също ще бъде там.

— Защо? О, разбирам защо.

— Наистина ли се чувстваш добре? — попита Клои. Тя изглеждаше притеснена.

— Да, не се безпокой за мен.

Рубен си облече летния костюм и светлосиня риза. Той зае на Джоузеф едно сако, което му беше възтясно, и Джоузеф сложи роза на ревера си, малка бутилка водка и пакет цигари в джоба. Той излъска енергично обувките си и се избръсна грижливо.

— Мислиш ли, че тя ще дойде? — попита той Рубен.

— Дори Фрида не би постъпила толкова глупаво.

Оливия и Клои тръгнаха от вкъщи в девет и половина. Оливия искаше да седне на хубаво място. Тя беше облечена с дълга сива пола и бяла риза без ръкави, а по себе си имаше голямо количество сребърни бижута. Косата й беше прибрана в сложен кок, който вече започваше да се разплита, а ноктите и устните й бяха яркочервени. В последния момент се сети да сложи в чантата си цели шепи от хартиени кърпички.

— Винаги плача на погребения, дори когато не познавам много добре починалия — особено когато не познавам човека много добре — защото тогава се замисляш за собствения си живот, нали така? Боже, струва ми се, че ще се разплача още сега. — И тя се остави Клои да я издърпа през входната врата.

Фрида изми използваните съдове от закуската, после се качи горе да си вземе душ и да се облече. Почти нямаше свои дрехи, но Клои и Оливия й бяха дали няколко чифта панталони и разнообразни ризи. Тя си избра най-непретенциозните и най-прохладните, защото денят се очертаваше да бъде горещ. Сложи си слънчевите очила и излезе от къщата. Беше малко преди десет. Разполагаше с достатъчно време.

В единайсет без двайсет Хусейн вече беше заела позиция в дъното на параклиса и наблюдаваше влизащите опечалени. Веднага разпозна някои от тях: сестрата на Санди, разбира се, Лизи Расън, със съпруга си и малкото им дете, няколко души от университета, които бяха разпитали по време на разследването. После видя да влизат Рубен Макгил и Джоузеф, както и младият мъж от „Складовете“ с червеникава коса и рошава прическа, чието име не си спомняше. Той беше облечен с раирани джинси и лилава риза. Една жена, която беше седнала най-отпред, се обърна и им замаха енергично с ръце. Хусейн разпозна и нея: снахата, или по-точно бившата снаха на Фрида, придружена от дъщеря си.