Натрапчиви мисли за петък [bg]

— Чух, че някой е проникнал с взлом.

— Не е нещо особено.

— Кой е? — провикна се един глас и отнякъде се появи Рубен. — Карлсън. Какво те води насам?

— Джоузеф ми каза, че някой е проникнал в „Складовете“.

— Някой е хвърлил паве през прозореца. Това е работа на деца.

— Обади ли се в полицията?

Рубен махна небрежно с ръка.

След малко се зададе Джак Дарган, който се плъзгаше по коридора с парцал в едната ръка и с почистващ препарат в другата. Той се спря мълчаливо до Рубен и Паз.

— На мен можете да кажете — подхвърли Карлсън.

По лицата на тримата се появи едно и също изражение на престорено недоумение.

— Какво? — попита Рубен.

— Била е Фрида, нали?

— Моля?

— Била е Фрида.

— Това е нелепо. Не знам за какво говориш.

Джак прокара длани през косата си с обичайния си жест, така че кичурите й щръкнаха нагоре.

— И аз също не знам. — Той се изсмя предизвикателно.

— Ей, това съм аз — каза Карлсън.

Рубен повдигна вежди.

— Знам. Главен криминален инспектор Карлсън от Лондонската полиция.

— Аз съм ваш приятел.

Рубен подсвирна леко.

— Какво ли би казал шефът ти?

Карлсън повдигна рамене.

— Надявам се той никога да не разбере.

— О, за бога, стига с тези глупости — прекъсна ги остро Паз. — Да, била е Фрида. Искате ли да видите?

— Да видя?

— Елате с мен.

Тя го подкани с жест да отидат до приемната и там включи компютъра. В следващия миг на екрана се появи малко размазана, но до болка позната фигура: Фрида крачеше по коридора към тях. Главата й беше високо вдигната, а лицето й беше напълно спокойно. Тя сякаш гледаше право в него, през него.

— Косата й е много къса — забеляза Карлсън.

— Предполагам, че това е нещо като прикритие — обади се Рубен.

— И така, защо е идвала тук?

— Виждате ли найлоновата торба, която държи?

— Да.

— Ние сме повече от сигурни, че това е торбата, която Санди хвърли по нея, когато се появи пред „Складовете “ — каза Джак. — Вие знаете за това. Той беше много ядосан. Никога преди не го бях виждал такъв.

— Какво има в нея?

— Аз надникнах вътре — каза Паз сякаш се оправдаваше. — След като тя изчезна и полицията я търсеше навсякъде, а медиите тръбяха за случилото се, аз прерових кабинета й, за да се уверя, че няма нищо… — Тя млъкна, повдигна рамене многозначително и врътна очи. — Е, нали се сещате.

— Нищо, което би я уличило?

— Да. Но в торбата имаше само разни дребни неща, нейни вещи, които преди това са били в дома на Санди. Малко дрехи, книги. Нищо необичайно.

— Знаете ли къде е тя сега?

И тримата поклатиха глава.

— Тя явно започва да става неспокойна — обади се Джак.

Карлсън кимна в знак на съгласие.

— Вероятно осъзнава, че времето й изтича.

И — може би защото изрече тези думи на глас, потвърждавайки собствените си страхове — Карлсън отложи прибирането си вкъщи, въпреки че беше накрак от шест сутринта и не беше ял нищо друго, освен стар кроасан в служебната закусвалня. Вместо това той пое в здрача към дома на Саша в Стоук Нюингтън.