Натрапчиви мисли за петък [bg]

— Името ми е Малкълм Карлсън и се надявам да ми помогнете.

— Вече говорихме с полицията. Те нищо не намерили.

— Аз съм приятел на Фрида.

— Не познаваме никаква Фрида. — Тъмнокосата жена извади ключ от задния си джоб и го превъртя в ключалката. Вратата се отвори в тъмното антре. — Вървете си.

— Я престанете. Знам, че Фрида е била тук, каквото и име да е използвала. Освен това знам, че и Джоузеф е идвал тук.

Те мълчаха, но Карлсън забеляза уплашените погледи, които си размениха.

— Изпратих Джоузеф тук с писмо до Фрида. Исках да я предупредя.

— Вие?

— Да. Моля ви, може ли да вляза за няколко минути?

— Мира? — каза въпросително тъмнокосата. Мира кимна едва забележимо. Двете се отдръпнаха встрани и му направиха път да влезе.

Тримата седнаха край кухненската маса на разкривените, различни по вид столове, и жените махнаха капаците на кутиите с димяща храна. Карлсън забеляза шишето с водка и видя, че е от марката, която Джоузеф си купуваше.

— Гладен ли сте? — попита Илеана.

— Не, благодаря — каза Карлсън, въпреки че изведнъж огладня и устата му се напълни със слюнка от вкусния аромат, който изпълни стаята. — Не искам да ви причиня неприятности и разбирам, че не ми вярвате. Имате право да сте подозрителни. Не очаквам да ми кажете дали Фрида е била тук. Но знаете ли къде е сега? Знаете ли дали е добре?

— Не познаваме никаква Фрида.

— Е, добре, както и да се е наричала.

Мира си взе голяма хапка ориз, полят с гъст червен сос, преглътна и каза дрезгаво:

— Всички питат за тази жена.

— Кой например? Сара Хусейн?

— Тя. Мъжът с нея. Двамата, които идваха преди. А също и онзи мъж.

— Още някой ли е идвал?

— Погледнете. — Илеана нави ръкава си и Карлсън видя червената резка, която се спускаше от лакътя надолу. — Той направил това.

— Кой?

— Мъж.

— Искате да кажете, че тук е идвал някой, който не е полицай, питал е за Фрида и освен това ви е наранил?

— Отначало той бил мил и очарователен. После започнал да удря и да заплашва. Същите заплахи като всички останали — че ще ни изгонят.

— Съжалявам. И не знаете кой е той?

— Просто мъж — повтори Илеана, сякаш всички мъже за нея бяха еднакви.

— Как изглеждаше?

Тя сви рамене.

— Незабележим.

— Незабележим?

Мира се наведе през масата и каза:

— Тя имала предвид „обикновен“.

— Имам предвид незабележим. — Илеана хвърли сърдит поглед към Мира.

— Нито висок, нито нисък — каза Мира. — Нито дебел, нито слаб. Нито грозен, нито хубав. Обикновен.

— Бял?

— Не, не бял.

— Разбирам — каза Карлсън, макар че нищо не разбра. — А цветът на косата му? Какви дрехи носеше?

— Хубаво яке — отвърна замечтано Мира.

— Какъв беше гласът му?