Нови римски разкази [bg]

През онези години, впрочем тъй хубави, аз и Джакомина непрекъснато се карахме, не минаваше ден без кавга. Недоумявам как ставаше, че по какъвто и да било повод започвахме да спорим: аз казвах нещо, тя отвръщаше друго, после тя, като не и достигаха аргументи, ме обиждаше, наричайки ме невежа, простак, че чак и мошеник; аз и отговарях в рими - наричах я кретен, рибопродавачка, даже непочтена жена. От думите често преминавахме към действия. От нейна обида, по-злобна от другите, ако се отнасяше до семейството или до занаята ми, губех мярка, скачах отгоре и и я хващах за косите, гъсти и разпуснати, и се опитвах да я ударя. Тя, от своя страна, се опитваше да ме ритне по пищяла или в корема, да ме издраска. Останехме ли без дъх, се пускахме и тя започваше да плаче, когато наистина повече не издържаше. Ако обаче и оставаше още малко енергия, излизаше, затръшвайки вратата с вик, че никога повече няма да се върне. Но се връщаше; по-точно аз уж случайно я срещах в квартала, приближавах се до нея и я хващах под ръка. Отначало не искаше, после, от дума на дума, от обещание на обещание, приемаше да хапне с мен в кръчмата. Там покрай виното се сгрявахме и разбирахме, че още се обичаме. После отивахме вкъщи, аз обгръщах талията и с ръка, тя правеше същото, така прегърнати изкачвахме стотината стъпала, като на всяко си разменяхме по една целувка; искаше и се да ме изяде с целувки, така казваше, аз и отвръщах със същото. Ех, как се обичахме тогава, но не го знаехме. Знаехме толкова малко... Аз бях убеден, че не я обичам, напротив - смятах, че я мразя и живея с нея по наказание; опитвах се да я избегна при всеки възможен случай. Пред нейната компания предпочитах - от глупост - всяка друга: приятелите, а всъщност те не бяха никакви приятели, ами простаци от кръчмата; работата, която понякога ме задържаше в ателието; дори самотата. Виждах се вързан с верига за крака и не схващах, че се нуждая от тази верига. Когато го открих, беше прекалено късно. Пред работниците в ателието или пред компанията в кръчмата говорех лошо за нея, с презрение и досада: наричах я проклятие, карък, досадница. Когато я очаквах вкъщи и чувах стъпките и по стълбите, се питах: „Колко още ще продължава тази каторга? Ето я отново... не издържам повече.“ И не забелязвах, глупакът му с глупак, колко я обичах, умирах за нея и не можех да живея без нея. И тя, разбира се, беше глупава като мен и ми връщаше мизериите, които и правех; и тя повтаряше, че аз съм нейното нещастие и проклинаше деня, в който я бях срещнал, по-добре било да се хвърли в Тибър с камък на шията, отколкото да остане още един ден с мен. Опитвахме се много пъти да си изневерим: аз със слугинята от апартамента под нас, префърцунена блондинка, а Джакомина, като я срещнеше по стълбите, я заплашваше с дълга обувалка, викайки, че ако не ме остави, тя ще я убие; и момичето от страх не пожела повече да ме види. Джакомина, от своя страна, май за кратко ми изневеряваше с бармана от Пиаца Навона, а аз толкова страдах! Не ядях и не спях, докато един ден тя не изкачи на бегом всичките стъпала и се хвърли в обятията ми, викайки страстно: