Нови римски разкази [bg]

- Е-хей, кой те е учил на възпитание? Накара ме да чакам почти цял час.

Тя отвърна:

- Имах работа. Ако ти харесва, е така, ако не ти харесва - пак същото.

- Не, не ми харесва.

- Не ти харесва, тогава адио. Не ме чакай да се върна - и си тръгна.

От пет години бяхме заедно, това бе последният път, когато я видях. От инат и двамата не се обаждахме един на друг, дните минаваха, аз страдах, сигурно страдаше и тя, но този път никой от нас не пожела да направи първата стъпка. Една сутрин изпитах голяма надежда и после голяма болка, когато ми се счуха стъпките и по стълбата, ала се оказа раздавачът; стори ми се, че не изпитвам нищо, но сбърках. След известно време собственикът на лоджията си я поиска и аз се махнах от квартала, върнах се в моята предишна стая на Виа Марио дей Фьори. Ако бях останал на Виа дела Паче, вероятно щях да я срещна и да се помирим. Но смяната на квартирата бе фатална. Започнах да работя здраво и се опитвах да не мисля за нея, после срещнах онази хищница, жена ми. Ожених се... И всичко свърши тук. Тогава бях на трийсет и три години.

На трийсет и три години мъжът е още млад и му се струва, че целият живот е пред него. Не обичах жена си, даже много скоро престанах да я понасям, но се утешавах с мисълта: „На трийсет и три съм... кой знае още колко Джакомини ще срещна.“ Но грешах, не срещнах друга. И така, между жена ми, към която не чувствах нищо, двете деца, които трябваше да издържам, и занаята, който не ми оставяше никакво свободно време, годините отлетяха една след друга, без да се усетя. Отначало ходом, после в тръс, накрая в галоп. Годините отминаха, както си отминават: по дни, седмици, месеци и сезони. Винаги нещо ми ангажираше времето и ме караше да се надявам или да изпадам в отчаяние, знам ли какво - болно дете, заем, важна поръчка, празник, горещини, студове... Винаги имаше нещо, казвам, което ме караше да гледам напред, не много далеч наистина, да кажем три месеца; така тези три месеца, добре или зле, минаваха; но четири по три месеца е година; така си отидоха дванайсет години. По системата на палмовото клонче, което кара магарето да върви, ми изглеждаше, че се движа напред и не забелязвах, че се движа назад, защото животът е като планина и до известно време се изкачваме, после започваме да слизаме. Но аз мислех винаги за Джакомина и не толкова именно за нея, колкото за жена като нея, която да ме спре през годините с една истинска и силна любов, каквато беше тази на Джакомина. Надявах се и очаквах постоянно как тази любов ще дойде, но тя не дойде. Най-накрая, като не можех повече, се разделих с жена си, оставих и децата и отидох да живея сам при един каменоделец - даде ми стая в околностите на Пантеона. Бях минал четирийсет и петте и в деня, когато се преместих, след като окачих огледалцето, пред което се бръсна, се погледнах и видях лицето си уморено и тъжно, разбрах, че хубавото време е отминало и Джакомина няма да се върне. Тогава седнах на стола в ъгъла, хванах си лицето в ръце и плаках десетина минути. Съзнавах, че след като съм направил толкова неща и съм сменил дома си толкова пъти, се бях върнал в изходната точка.