Нови римски разкази [bg]

- Бъди внимателен, тя е селянка и знае много. Какво мислиш - да не би да те обича заради теб самия?

- А защо не?

Не се сдържах::

- Знае, че си богат. Казах и го в еди-кой си ден, в еди-кой си час. И те е потърсила същия ден.

Виждали ли сте как се сгъстява буря над полята и как облаците закриват слънцето? Така се смрачи лицето на Енрико, когато научи истината. Но отказваше да се предаде:

- Аз съм бояджия и нищо повече; нищо чудно утре да съм безработен; взема или оставя.

- Тя няма да те остави, защото знае, че играеш на индианец - уточних аз и си тръгнах.

С Ириде се оправих веднага, същата вечер:

- Да знаеш, съжителството не ми харесва: или аз, или Енрико.

- Какво искаш да кажеш?

- Правиш се, че не разбираш? Значи, предпочиташ Енрико. Довиждане, чао.

Бяхме на пътя, както обикновено. Отдалечих се и тя не ме задържа - знак, че улучих целта. Реших, че съм приключил, и да си призная, не ми беше неприятно. От бъбренето се чувствах отегчен, не съм селянин и любовта по пътя, прав, покрай оградата, нищо не ми говори. Върнах се към работата с нови сили и като истински бояджия мислех само за боядисването. И като истински бояджия, щом стаите във вилата бяха готови, останах без работа, точно според предвиждането ми. За последен път отидох да взема автобуса на спирка Томба ди Нероне. По някаква случайност срещнах Енрико - крачеше напред-назад. Подхвърлих шеговито:

- Ето, дойде моментът, когато проучването не стига: аз съм безработен, и то наистина. А ти се правиш на безработен. Какво ще стане с проучването?

Той отвърна сериозно:

- Аз също съм безработен.

Обзе ме желание да се скараме и да го набия, но се сдържах и попитах:

- А Ириде... как възприема безработицата?

- Показа голямо разбиране. Идва в Рим с мен.

- Ще се ожениш ли за нея?

- За съжаление, не мога. Вече съм женен и разделен, но ще живеем заедно.

Автобусът дойде:

- Чао, Енрико... и всичко най-хубаво.

Скочих на стъпалото. Оттогава не съм го виждал.

Година по-късно вървях по Виа Кандия - цяла сутрин бях работил в един апартамент на Пиаца Морозини - и отдалеч познах елегантната фигура на Ириде. Вървеше бавно и уморено, с пазарска чанта през рамо, спираше се пред всяка витрина с недоволния вид на човек, изпитващ желание да си купи нещо, което не може. Ускорих крачка, настигнах я, повървях след нея. Беше същата Ириде, която ми харесваше толкова много, но уморена, зле облечена и небрежна. Ала малките тъмни къдрички, които засенчваха тила и, възвърнаха изцяло някогашното ми чувство към нея. Сега стоеше пред една витрина и замислено гледаше чифт бели обувчици. Сведох поглед и разбрах защо: на краката си имаше чехли, какво говоря, две неща без форма и цвят. Неочаквано и пошепнах на ухото: