Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
- Защо? Тук ми е добре.
С една дума - недоверчива селянка. Спомням си колко често съм виждал двойки в полето покрай главния път или по някоя утъпкана пътека да си говорят прави, до оградата; на връщане, след два часа, са си още там, все същите. Винаги съм се питал какво толкова имат да си казват, стоейки неподвижни с часове. Вече знам: празни приказки, клюки, нищо особено. Трябва да призная, че Ириде умееше да слуша, в това беше съвършена. Никога не изглеждаше отегчена: усмихваше се постоянно, замечтана и предразполагаща, с тревичка между устните; когато бях уморен, умееше да ме ободри с някоя нежна думичка. Всеки ден бъбрехме, все покрай Касия или на някоя оживена пътека, постепенно и разправих всичко, не само за мен и за моята работа, но -поради липса на по-добро - и за моите приятели, бояджиите. Знаете как става: мислейки, че и казвам нещо любопитно, и описах историята на Енрико - не е истински бояджия като нас, има богат баща, работи с цел проучване. Тя се учуди:
- Виж ти, кой би помислил.
Само толкова.
През следващите дни обаче забелязах промяна. Не съм хлапе, познавам жените и някои неща не ми убягват. Преди всичко, сякаш не беше тя, толкова разсеяна беше; после започна да идва по-рядко на срещите. Имаше нещо необяснимо, усещах го. После обяснението дойде. Един ден попитах на шега Енрико:
- Е, как върви проучването?
Той ликуващо ме увери:
- Само жените са способни да те накарат да разбереш някои неща; няма завършен жизнен опит без жената и аз я намерих.
Полюбопитствах коя е и излезе наяве, че е Ириде. Сравних датите, подпитах между другото за подробностите и уточних: беше хвърлила стръвта в деня, когато и споменах за богатството на баща му Щеше ми се да попитам дали се виждаха като нас - покрай пътя и пътеките или другаде. Не го направих - бях ревнив и щях да страдам. Вместо това го предупредих без настроение:
- Бъди внимателен, тя е селянка и знае много. Какво мислиш - да не би да те обича заради теб самия?
- А защо не?
Не се сдържах::
- Знае, че си богат. Казах и го в еди-кой си ден, в еди-кой си час. И те е потърсила същия ден.
Виждали ли сте как се сгъстява буря над полята и как облаците закриват слънцето? Така се смрачи лицето на Енрико, когато научи истината. Но отказваше да се предаде:
- Аз съм бояджия и нищо повече; нищо чудно утре да съм безработен; взема или оставя.
- Тя няма да те остави, защото знае, че играеш на индианец - уточних аз и си тръгнах.
С Ириде се оправих веднага, същата вечер:
- Да знаеш, съжителството не ми харесва: или аз, или Енрико.
- Какво искаш да кажеш?
- Правиш се, че не разбираш? Значи, предпочиташ Енрико. Довиждане, чао.
Бяхме на пътя, както обикновено. Отдалечих се и тя не ме задържа - знак, че улучих целта. Реших, че съм приключил, и да си призная, не ми беше неприятно. От бъбренето се чувствах отегчен, не съм селянин и любовта по пътя, прав, покрай оградата, нищо не ми говори. Върнах се към работата с нови сили и като истински бояджия мислех само за боядисването. И като истински бояджия, щом стаите във вилата бяха готови, останах без работа, точно според предвиждането ми. За последен път отидох да взема автобуса на спирка Томба ди Нероне. По някаква случайност срещнах Енрико - крачеше напред-назад. Подхвърлих шеговито:
- Ето, дойде моментът, когато проучването не стига: аз съм безработен, и то наистина. А ти се правиш на безработен. Какво ще стане с проучването?
Той отвърна сериозно:
- Аз също съм безработен.
Обзе ме желание да се скараме и да го набия, но се сдържах и попитах:
- А Ириде... как възприема безработицата?
- Показа голямо разбиране. Идва в Рим с мен.
- Ще се ожениш ли за нея?
- За съжаление, не мога. Вече съм женен и разделен, но ще живеем заедно.
Автобусът дойде:
- Чао, Енрико... и всичко най-хубаво.
Скочих на стъпалото. Оттогава не съм го виждал.
Година по-късно вървях по Виа Кандия - цяла сутрин бях работил в един апартамент на Пиаца Морозини - и отдалеч познах елегантната фигура на Ириде. Вървеше бавно и уморено, с пазарска чанта през рамо, спираше се пред всяка витрина с недоволния вид на човек, изпитващ желание да си купи нещо, което не може. Ускорих крачка, настигнах я, повървях след нея. Беше същата Ириде, която ми харесваше толкова много, но уморена, зле облечена и небрежна. Ала малките тъмни къдрички, които засенчваха тила и, възвърнаха изцяло някогашното ми чувство към нея. Сега стоеше пред една витрина и замислено гледаше чифт бели обувчици. Сведох поглед и разбрах защо: на краката си имаше чехли, какво говоря, две неща без форма и цвят. Неочаквано и пошепнах на ухото: