Вещерите от Сарамир

На следващия ден месестите корени изчезнаха напълно и тя бе принудена да прекара по-голямата част от деня в търсене на храна, което забави напредъка й. Температурите бяха паднали драстично. Маршрутът й я отвеждаше все по-нагоре в планините, където земята бе покрита със скреж дори и когато грееше слънце. Момичето се уви плътно в кожуха си, ала това едва ли беше някакво препятствие за студа и зъбите й започваха да тракат всеки път, когато останеше неподвижна за повече от няколко минути. Кайку напълни дрехата с трева и някакви друга растителност, каквато успя да открие, опитвайки се по всякакъв начин да запази топлинката.

Теренът ставаше все по-стръмен и вече трябваше да се катери. На два пъти избягна смъртта само поради чист късмет, когато инстинктът я предупреждаваше, че камъкът, за който се е хванала, е нестабилен, или че издатината, на която е стъпила, всеки момент ще се продъни. Друг път се изтръпваше от страх от големите, космати човекоподобни създания, които минаваха покрай нея нея, или се открояваха на хоризонта, застанали на някой далечен хребет. Различните излизаха нощем, когато тя зъзнеше в хралупи или скални цепнатини, в които се беше сгушила; ала като по чудо, въпреки че наоколо гъмжеше от тях, не се срещна с никой от тях на по-близко разстояние. Неясните им силуети блуждаеха в далечината, дебнеха в сенките или се прокрадваха в котловините. Гнусоврани прелитаха над главата й от време на време, но като че ли не проявяваха интерес към препъващата се фигура под тях. Навярно знаеха целта й и я оставяха да продължи.

„Това е моето изпитание“, повтаряше си тя отново и отново — своеобразна мантра, която я караше да продължава да поставя единия си крак пред другия. „Това е моето изпитание.“ Обаче по някое време съзнанието й се разсейваше и мантрата се връщаше променена при нея. „Това е всичко, което заслужавам. Това е всичко, което заслужавам.“

И тя се сещаше за истинската причина, поради която бе излязла сама в бурята през онази нощ. Гладът и изтощението бяха прогонили хаоса от главата й. Тук, въпреки че бе плувнала в пот, вонеше и се чувстваше като животно, а не като жена, въпреки че бе ровила в калта за противни корени, с които да намали малко болката в стомаха си, Кайку бе открила просветлението и себепознанието.

Тя се ненавиждаше.

„Аз съм Различна“, помисли си девойката. „И ще си платя за това, и пак ще си платя, докато дългът ми не се изчисти.“

Тогава се разрази виелицата — изникна изневиделица и я завари напълно неподготвена. Нямаше къде да се скрие от бурята, нито пък можеше да се надява на някакво забавяне, през което да успее да си намери подслон. Тя почувства как студът прониква до мозъка на костите й, устните й посиняха, смуглата й кожа пребледня, а схванатите й мускули я караха да вие от болка. Миниатюрни ледени кристалчета се забиваха в миглите й, проникнали през очните прорези на Маската. Девойката трепереше неконтролируемо, все едно имаше гърчове. Подобно време би били изпитание дори за най-опитния планинар, а Кайку бе умряла от глад, беше изтощена и нямаше необходимата екипировка. Скоро студът започна да се просмуква постепенно в тялото й и тя усети тежестта на съня, който я притискаше надолу, опитваше се да я събори на земята, да притъпи съзнанието й…