Вещерите от Сарамир

Кайку вече бе изгубила всякаква представа за местоположението си. Студът я бе вкочанил до такава степен, че крайниците й бяха станали напълно безчувствени. Изтощението и началните степени на премръзването я бяха превърнали в зомби, в апатично, отпуснато и вяло същество, което само се влачеше механично напред без никаква ясна идея накъде отива. В момента единственото, което й бе останало, беше инстинктът, а инстинктът я караше да оцелее.

Бе изгубила бройката на дните от напускането на пещерата, където се бяха подслонили с Тейн, Асара и Мамак. Пет? Шест? Определено не беше минала цяла седмица! Една ужасна седмица, прекарана в тази забравена от боговете пустош, умираща от глад, изплашена и съвсем сама. Всяка нощ тя се сгушваше и трепереше в някоя дупка, а всеки ден й носеше разочарование и ужас. Докато се провираше напред, потръпваше при всеки звук, надявайки се, че онова, което го издава, ще се окаже нещо, което тя да може да хване и изяде, а не нещо, което би хванало и изяло нея.

Колко ли изпитания още й бе приготвил Оча?

Докато беше в пещерата, всеки път, когато затвореше очи, й се явяваше един и същи сън. В него тя виждаше един глиган и нищо друго. Беше много голям — древната му кожа бе покрита с брадавици, а нащърбените му бивни бяха пожълтели и масивни. Глиганът не казваше нищо — само заставаше пред нея и започваше да я гледа, ала в животинските му очи се виждаше вечността и тя знаеше, че се взира не в някакъв обикновен звяр, а в пратеник на Оча. Бе поразена от благоговение, изпълнена с болка и изумление, по-силни от всяка медитация, в която можеше да изпадне, някаква необятна тъга, примесена с красота толкова поразяваща, заслепяваща и крехка, че тя не можеше да спре да плаче. В очите на глигана имаше и нещо друго. Печалната му муцуна сякаш очакваше нещо от нея и тъжеше именно защото тя не го правеше; тази печал разкъсваше сърцето й.

Всеки път, когато се събудеше, по бузите й се стичаха сълзи, а тъжното настроение не я оставяше до пладне. Не говореше за това с останалите — те едва ли щяха да разберат. Не че тя разбираше, де. Единствено в онзи момент на кристална яснота, когато тя се бе вторачила в огъня, след като всички бяха заспали, истината й се яви. Оча бе чул клетвите й в Гората на Юна. Тя трябваше да отмъсти за семейството си. Богът нямаше да позволи забавяне или оттегляне — той искаше незабавни действия и силна воля.

И тъй, тя направи единственото нещо, което можеше — взе Маската и се отправи на път в бурята. Макар че вятърът я брулеше и дъждът я обсипваше със студените си стрелички, тя знаеше, че онова, което върши, бе по волята на Императора на боговете.