Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
— Не — каза веднага Престолонаследничката. — Той ме плаши.
— Моят баща също ме плаши — тихо промълви Мишани.
Лусия не каза нищо за известно време.
— Ще ми дадеш ли подаръка? — попита накрая.
Кръвта на гостенката замръзна. Мигът, който последва, сякаш се проточи цяла вечност. Внезапно осъзна, че сега изобщо не се чувства подготвена да убие детето, нито пък се е чувствала някога. Помисли си за баща си — как винаги го беше карала да се гордее с нея, как я бе възпитал и научил на толкова много неща, как го беше обичала.
Тя поклати едва забележимо глава.
— Прости ми — каза. — Направих грешка. Този подарък не е за теб — след което пъхна пакета обратно в пояса си.
Лусия се взираше в нея с особения си, безплътен поглед. После се плъзна по пейката и положи главичка на рамото на Мишани. Изненадана, девойката прегърна детето.
„Не ми се доверявай толкова, помисли си, изгаряща от срам, защото не знаеш какво създание съм всъщност.“
— Благодаря ти — прошепна момиченцето и тези думи разрушиха и последния остатък от самообладанието й. Тя почувства напора на сълзите зад очите си и заплака, както не беше плакала от години. Плачеше за Кайку, за баща си, за себе си и за това, в което се беше превърнала. Бе толкова сигурна, толкова сигурна във всичко, и въпреки това целият й свят се беше продънил. А тук до нея седеше дъщерята на Императрицата и й благодареше, задето не я беше убила, и…
Тя погледна в очите на Лусия и плачът й секна изведнъж. Тогава внезапно я осени. Тя знаеше. Детето знаеше. Мишани се запита дали момиченцето щеше да приеме дара, ако тя все пак й го бе предложила, дали щеше да го носи и да умре от костна треска. Изведнъж се почувства като опорната точка на някакво ужасяващо равновесие, където неизброими варианти на бъдещето зависеха единствено от нейното решение.
Лусия й се усмихна срамежливо.
— Трябва да отидеш и да видиш жената от сънищата ми — каза тя. — Мисля, че ще ти допадне.
Тази вечер насъбралата се тълпа на Площада на Оратора бе огромна.
Площадът представляваше обширен, покрит с павета четириъгълник, заграден от високите редици на големи здания. Западната му страна бе почти изцяло заета от огромния храм на Исисия, чиято фасада бе увенчана с разкошни тераси, мозайки и дърворезби, а най-ниският й етаж се гушеше под сянката на орнаментален каменен навес, спускащ се и над част от площада, поддържан от масивни колони. Другите сгради бяха не по-малко впечатляващи — градската библиотека, която привидно бе обществена, ала чиито томове бяха неразбираеми за селячеството и по-ниските обществени слоеве, тъй като бяха написани на висшия сарамирски; централният административен комплекс, където протичаше ежедневното управление на Аксками; и величествената баня с огромната статуя на морска котка, разположена на пиедестал сред широкото й стълбище, представяща земния облик на Паназу.
В самия център на площада имаше издигната платформа, над която се извиваше елегантна резбована арка. На нея с апатично изрисувани пиктограми беше изписан легендарният — и малко съмнителен от историческа гледна точка — цитат от Кръвния Император Торус ту Винаксис: „Тъй както картината или скулптурата е изкуство, изкуство е и изречената дума.“
Тълпата се блъскаше около подиума на говорещия, разпростряла се по целия площад, запушила входовете на съседните сгради, разляла се дори по близките улички. Настроението на хората беше лошо и това си личеше по намръщените им лица и кавгите, които избухваха, когато търпението се изчерпваше и задръжките падаха. Одобрителните викове в подкрепа на оратора — които се чуваха често и бяха напълно искрени — имаха много силен ефект върху множеството. По-голямата част от хората вече бяха наясно с чувствата си по отношение на скандала около Престолонаследничката; те имаха нужда от някой, който да артикулира яростта, гнева и отвращението, които напираха в гърдите им, и да се съгласят е него. Този някой беше Ангър ту Торик.
Заелис наблюдаваше стълпотворението, застанал до една от мраморните колони пред градската библиотека. Слънцето клонеше към залез и сградите в западната част на площада хвърляха своите сенки върху тълпата, ясно разграничавайки светлината от мрака. Когато Ангър направи един особено хаплив коментар по адрес на Престолонаследничката, тълпата буквално подивя и Заелис видя блясъка на първичния гняв в очите на хората, на вековната омраза, вкоренена толкова дълбоко, че жителите на столицата надали си спомняха първоизточниците й. Едва ли някои от тях се сещаха, че именно Чаросплетниците бяха засяли тези семена, Чаросплетниците, които раздухваха и поощряваха естествения човешки страх от всичко, що е Различно… и вършеха това от два века, че и повече.