Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
Тя постави нови дърва в пламъците и благодари на провидението за убежището, с което я беше дарило, ала продължаваше да се чувства объркана. Тогава погледът й попадна върху съществото до входа на пещерата. Озадачена, Кайку се приближи до него. В началото й заприлича на купчина захвърлени парцаливи дрехи в някоя шивачница, ала когато се вгледа по-отблизо, видя, че това всъщност е роба. Тежка, дебела одежда, съшита от множество различни кожи и материали, без никакво чувство за ред или симетрия. Тя побутна трупа с ботуша си и го завъртя по гръб.
Робата наистина беше тежка, с качулка, която изглеждаше прекалено голяма и сякаш заплашваше да погълне напълно лицето, което пазеше от студа. Това обаче не беше лице — беше Маска. Безизразната й, странна физиономия бе боядисана в бяло, веждите й бяха извити като че ли от любопитство, имаше издълбан нос, но не и уста. Дясната й страна — от бузата до брадичката — беше осеяна с малки дупчици, като тези, които могат да се видят на някои музикални инструменти, без обаче да са подредени по някакъв определен ред. Лявата страна беше напукана и разтрошена от куршума и белият й цвят на слонова кост в момента изглеждаше потъмнял заради пролятата кръв; същото се бе случило и с мъхестата кожа около врата на непознатия, която бе застинала на фъндъци от съсиреците.
Момичето остана загледано във фигурата за известно време, преди да се осмели да махне Маската й. Лицето отдолу бе бледо и неокосмено, с изпъкнали очи, замръзнали изцъклени в смъртта, и тесни, побелели устни. Малко странно на външен вид, ала определено бе лице на човек. На Чаросплетник. Беше убила Чаросплетник.
Дрехата на непознатия изглеждаше топла. Кайку се зае да я смъкне от трупа. Изведнъж почувствала прилив на енергия, като че ли за компенсация на дните на безделие в пещерата, тя заграби сняг в шепите си и изтърка, доколкото можа, кръвта от одеждата, след което я сложи да съхне край огъня.
Когато привърши, бе свалила всички дрехи на трупа — дори мръсните, подгизнали ботуши, които наподобяваха кожата на тюлен — и ги бе поизчистила със сняг, доколкото можеше. Страхът й от студа бе по-голям от отвращението й при евентуалното изпразване на пикочния мехур и черва на мъжа. След като всичко бе простряно край огъня, тя се излегна в пещерата да си почине.
По-късно се преоблече в одеждите на Чаросплетника, натъпквайки собствените си дрехи в торбата. Ботушите и долната риза й прилегнаха по размери, а тежката роба от различни кръпки се оказа извънредно топла. Тя се изпъна удобно, усещайки как започва да се поти от топлината на огъня, доволна от новите си придобивки.
Който и да беше този Чаросплетник, той бе тръгнал нанякъде, когато виелицата се бе разразила. Имаше провизии за няколко дена път и бе успял да събере достатъчно дърва, преди снежната вихрушка да връхлети. Той се бе притаил в пещерата, изчаквайки края на бурята. На предвидливостта на този непознат — както и на обстоятелството, че бе умрял, без да й създаде особени затруднения — Кайку дължеше живота си.
Човекът бе дошъл отнякъде, помисли си момичето. Зачуди се колко ли далеч се намираше това някъде.
Тя се нахрани, наспа се и се събуди заедно със слънцето. Бе настъпил нов ден — земята беше покрита от пресен сняг, а небето бе кристално синьо. Вече беше време да потегля.
Девойката взе Маската на баща си и се загледа в нея, както беше правила много пъти преди. Празният й поглед не даваше никакви отговори. Сложи я на лицето си, ала пак не почувства нищо.
— Не съм свършила още, татко — промърмори на себе си и се отправи отново на път.
Двадесета глава
Гневът на Баракс Авун беше безграничен.
— Останала си насаме с нея, предложила си й подаръка, а после си го върнала обратно? — извика той.
Мишани изгледа баща си с ледено спокойствие и желязно самообладание. Ръцете й бяха пъхнати в ръкавите на робата и лежаха в скута й; косата й падаше на черни завеси от двете страни на слабото й лице. Намираха се в неговия кабинет — малка, спретната стая с тъмнокафява мебелировка и дървен под в подобен цвят. Слънчевите лъчи си провираха път през гъстите клони на дърветата и проникваха в помещението през пролуките на капаците на прозорците, хвърляйки златисти ивици светлина в помещението, на чийто фон танцуваха и подскачаха малки прашинки.
— Да, татко — отвърна момичето.
— Неблагодарно дете! — изрече ядно той. — Знаеш ли какво ни беше обещано за услугата, която щеше да извършиш? Знаеш ли какво щеше да спечели семейството ни?