Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
„Ако заспя, ще умра“, каза си момичето и някаква незнайна сила вътре в нея я накара да продължи, движена единствено от силата на волята си. Имаше нещо, което трябваше да стори, нещо, което бе предназначена да… нещо… нещо…
Тогава се появи светлината. Момичето примигна невярващо. Имаше огън, който гореше в някаква пещера, ярък и изпълнен с топлина. Без да я е грижа за опасностите, лишена от каквито и да е мисли, тя се заклатушка към укритието, знаейки само, че топлината означава живот. Пушката й, която продължаваше да използва като тояга, на която да се подпира, все още се поклащаше във вкочанената й ръка, оставяйки диря в снега зад нея. До носа й достигна опияняващата миризма на готвено месо и гладът ускори крачките й. На последните няколко метра се подхлъзна и залитна, политайки в пещерата сред миниатюрна лавина от сняг около ботушите й.
До огъня седеше нещо — някакъв силует, достатъчно неясен, че съзнанието й да не го забележи в първия момент. Тогава създанието помръдна и в ръката му проблесна дълъг сърп. Кайку не обърна внимание и на това — едва когато до ушите й достигна крясъкът му и тя видя как неведомото същество се хвърля към нея, инстинктът й пое нещата в свои ръце и тя вдигна пушката си, за да се защити. Чу се звън на метал и пушката й потрепери от удара на сърпа в нея; после гърмежа на оръжието, оглушителен от такова близко разстояние, а нещо топло и тежко се стовари върху нея. Те паднаха безмълвно в снега, като Кайку все още бе твърде объркана и потресена от случилото се, за да осъзнае какво се беше случило. Нямаше никаква представа, че оръжието й е заредено.
Останаха да лежат там, а отвратителната миризма на мухъл, отделяща се от съществото, бавно обгръщаше сетивата й.
„Странна работа“, каза си тя.
После усети как течната топлина се разлива по ключиците й, гърлото и надолу по гърдите й. Благословена топлинка! Усещането върна спомена за огъня, към който тя се бе стремяла като към фар. Бавно и постепенно Кайку отмести туловището на създанието, което я беше нападнало, без да се тормози с въпроси какво представляваше то и защо бе спряло да се движи. Девойката пропълзя до огъня и се доближи съвсем близо до пламъците. Горещината изсуши кожата й, разпращайки тръпки на сърбеж по тялото й, но тя остана там достатъчно дълго, за да махне опеченото животно от шиша, преди да се оттегли към по-хладните части на пещерата. Само духовете знаеха какво беше животното, но бе голямо колкото заек. Тя свали Маската. Различна или не, вече не я беше грижа. Момичето стръвно захапа недопеченото месо и кръвта потече надолу по брадичката й, за да се слее с кръвта на съществото, намокрила гърдите и гърлото й, ала преди да измине и половината път, Кайку вече беше заспала — с кръстосани нозе и глава, все още скрита под дебелата качулка.
През следващите няколко дни се събуди на няколко пъти, макар че после не си спомняше нищичко. В задната част на пещерата имаше запас от дърва за огрев, както и една торба с такива благини като хляб, ориз и буркан с вкусни пържени скакалци, резени сушено месо и дори пушена риба. Като същински сомнамбул Кайку ставаше периодично, подтиквана от нуждите на тялото си, които бяха твърде първични, за да безпокоят съзнанието й. Сякаш по чудо огънят продължи да гори, макар че на два пъти дървата му бяха пред привършване и девойката автоматично слагаше нови и нови съчки в него всеки път, когато усетеше, че безценната за нея топлинка намалява. Когато ставаше да яде, механично се довличаше до торбата и започваше да нагъва храната, без да я приготвя по някакъв начин — не режеше нито месото, нито хляба, а просто отхапваше големи парчета от тях, след което отново лягаше да спи.
Най-накрая, когато организмът й си навакса умората, съзнанието й се избистри окончателно и тя осъзна, че е все още жива. Беше нощ — огънят гореше по-слабо, а виелицата бе утихнала. По каменните стени на пещерата танцуваха сенки, раздвижвани от играта на пламъците. Нейде далеч се чуваше протяжният вик на някаква Различна твар, а планинските склонове и котловини усилваха ехото. За известно време тя остана да лежи там, където си беше, опитвайки се да разрови паметта си. Не можеше да прецени нито колко дълго беше спала, нито как бе дошла дотук. Последното нещо, което си спомняше, беше снежната вихрушка.