Великолепният негодник

— Вече достатъчно си им казвала. Вчера открих, че трябва да се разправям с истинска революция тук.

Кейт го погледна предпазливо, но той все още се усмихваше.

— Е, ти заслужаваше това. До четири години нашият народ ще произвежда най-доброто вълнено платно в цяла Шотландия и Ирландия.

— Ако постигнеш своето.

— Защо да не го постигна, като пътят е правилен… и доходоносен?

— Добър въпрос.

— А и на теб няма да ти се наложи да се тревожиш за абсолютно нищо — побърза да каже тя. — Остави всичко на мен. Аз ще се погрижа за всичко.

— Точно от това се опасявам. Очевидно ти допада да движиш нещата. А откъде да съм сигурен, че някой ден няма да решиш, че аз не съм особено необходим на Крейда?

Тя го погледна несигурно.

— Шегуваш ли се?

Той се изкикоти.

— Да, въобще не ме е страх, че може да бъда изритан от клана. Вярвам, че все още имам някаква, макар и незначителна, стойност в очите им.

— Те, те обичат. Аз никога не бих могла да те заместя. — Тя внезапно се ухили. — Но след една година и ти няма да можеш да ме заместиш. Ти си прав. Наистина ми харесва да движа нещата.

— Е, но поне за един ден можеш и да пропуснеш това занимание. — Той обърна коня си и го пришпори в галоп. — Искам да ти покажа нещо.

Малко по-късно вече бяха оставили града зад гърба си, но едва след още час езда достигнаха северния край на острова.

Робърт скочи от коня си, помогна й да слезе от своя, а после я поведе нагоре по стръмния склон на хълма, който водеше към ръба на скалите. И оттам й посочи надолу.

— Ето пролетта.

Тюлени. Стотици, може би дори хиляди тюлени, които се движеха по черните скали долу. Искрящо сини вълни се плискаха върху тъмните скали и ги оставяха мокри и лъскави като полиран оникс. Едва ли имаше и педя скала, която да не е заета от гладките кафяво-черни тела. Мъжки и женски, бебета с големи нежни очи и гладки, меки кожи скачаха във водата или се препичаха мързеливо на слънце.

Кейт се разсмя възторжено.

— Не предполагах, че ще дойдат толкова рано.

— Обикновено идват по-късно, но това са добри, сърцати шотландски тюлени. Въобще не приличат на…

— Хилавите англичани — довърши тя. — И идват тук, за да родят?

Робърт кимна.

— И да отгледат малките си. Женските раждат и само след няколко дни отново се чифтосват.

— И не раждат отново чак до следващата година? Та това означава, че са бременни почти непрекъснато!

— Изглежда, нямат нищо против.

— Малките са толкова сладки. — Тя се загледа как две малки тюленчета шляпаха след майка си, а недоволното им скимтене, когато не можеха да я догонят, почти приличаше на човешки плач. — Можем ли да слезем при тях?

— Майките са много агресивни, когато защитават малките си. — В миг усмивката му избледня. — Знаеш ли, когато се върнах от Испания, не бях сигурен дали има Бог.

Тя го погледна съвсем слисана. Дори и в най-лошите мигове тя никога не се бе усъмнявала в съществуването на някакво Върховно Същество.