Великолепният негодник
- Автор: Йохансен Айрис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великолепният негодник». Краткое содержание книги:
— Не… лицето ти… Искам да виждам лицето ти.
Той измърмори нещо почти нечуто и само след миг тя вече бе по гръб и се взираше в лицето му.
То бе изкривено от неимоверната страст, а страните му бяха хлътнали.
— Доволна ли си? — дрезгаво попита той.
Ръката й се протегна и докосна бузата му. Никога нямаше да бъде доволна докрай, но засега това й бе достатъчно. Виждаше колко силно я желае той.
Робърт не изчака отговор, а отново нахлу в нея, за да я обладае… и да й даде нещо.
Това бе треска, лудост, нужда.
Тя се изви нагоре, заби нокти в раменете му, докато трескавостта й се засилваше до непоносими висоти, после извика… И двамата бяха достигнали до онзи връх, когато усещанията се изсипваха върху тях като огнен порой.
След миг тя лежеше на пода, а ръцете й го обгръщаха и го притискаха силно. Почувства тръпките, които разтърсиха цялото му тяло в мига, в който той премина от сила към безсилие.
— Прекалено много ти тежа — задъхано изрече той.
Наистина беше тежък, но тя не искаше да го пусне.
Все пак той се отърколи от нея и я притегли към себе си. Изминаха няколко минути, преди дъхът му да се успокои достатъчно, че той отново да може да говори. Устните му докоснаха ухото й, а ръката му се плъзна и собственически обхвана гърдата й.
— Като че ли е добре да се преместим на леглото.
— Ей сега — промълви тя. — Харесва ми да лежа тук, на пода. Напомня ми за пещерата… — Не й се искаше никога повече да се помръдва. Искаше да лежи с Робърт тук, в тази осветена от огъня стая, завинаги. Нищо не можеше да е по-съвършено от този миг. И все пак тя смътно осъзна, че иска и още нещо…
Кейт понечи да стане, но ръката на Робърт инстинктивно се стегна върху гръдта й.
— Веднага се връщам. — Тя стана и отметна косата си. Малката кадифена шапчица все още се крепеше върху главата й, удивено осъзна тя. Струваше й се направо невъзможно след бурята, през която току-що бе преминала. Тя бързо се приближи до тесния, дълбоко разположен, прозорец.
— Къде отиваш, по дяволите?
— Чудех се дали мога да чуя… — Тя отвори прозореца и откъм поляната отдолу долетя дива пленителна музика. — Да, чувам я. А ти?
— Гайдата ли? — Той кимна. — Да не би внезапно да ти е харесала?
Тя замечтано кимна, а погледът й се плъзна над мъжете, жените и децата, които все още се движеха насам-натам из осветената от факлите поляна.
— Стига само да не свири Гавин. Гайдата е част от Крейда. — Тя го погледна през рамо.
А Робърт беше цялата Крейда. Той бе тишината и тайнствеността, страстите, които я вълнуваха, и уютните огнища, които я топлеха. Тя почувства толкова силен прилив на любов, че дъхът й почти секна.
— Не виждаш ли, че точно така трябва да бъде?
Той не отвърна и тя се обърна, за да го погледне, а в позата й имаше и някаква предизвикателност.
— Казвам ти, бях права, като направих всичко това.
Той бавно се усмихна и протегна ръка.
— Тогава ела и го направи отново.
Значи той не иска да признае, че страстта, която изпитва към нея, не е грешка. Е, тя не бива да изисква прекалено много. Все още едва бе започнала, а само за тази вечер вече бе постигнала толкова много.
Тя се усмихна и тръгна към него, а несъзнателно вървеше в такт с приглушения маршов ритъм на гайдата откъм долината.
— Не съм си и помисляла за друго.
По пладне на следващия ден Джок, Джийн и Гавин се качиха на борда на малкото рибарско корабче, което трябваше да ги откара до брега на Ирландия. Робърт и Кейт стояха на пристана, за да се сбогуват с тях.
— Дано имате късмет — пожела им Кейт, докато прегръщаше Гавин. — Бъди много внимателен.
— Ще бъда. — Той се обърна към Робърт. — Няма да ти кажа къде отиваме. Искам да можеш съвсем честно да кажеш на Малкълм, че нямаш представа къде може да се намираме.
— Нямам угризения да излъжа Алек — рече Робърт, после протегна ръка и намусено добави: — Пази се, дявол те взел! Не се доверявай на никого.
— Няма да се доверяваме никому — рече Джийн, като се приближи към Гавин. — Гавин е много доверчиво същество, но аз знам как мъжете могат да бъдат покварени от страха си. Няма да чуете вест за нас дълго време, но се надявам, че няма да ни забравите. Не искаме раздялата ни да е завинаги.
— Джийни, не! — рече Гавин. — Знаеш, че не можем да се върнем на Крейда.
— Можем — заяви Джийни, като срещна погледа на Робърт. — Ако той ни позволи.
За момент Робърт се загледа изпитателно в нея, после леко се усмихна.
— Може би. Ще видим какво ще ни донесе бъдещето: — Той се обърна и хвана Кейт под ръка. — На добър път!
Те стояха на кея и гледаха как корабчето отплава от пристанището и се отправя навътре в морето.