Дневникът на една нова рускиня
- Автор: Колина Елена
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Григорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на една нова рускиня». Краткое содержание книги:
професия — психолог, буйна дъщеря тинейджърка и възрастна майка, куче и котка, стар джип от бившия си съпруг, куп верни приятелки… Героинята няма две неща: пари и мъж. Но пък не губи чувството си за хумор, храбро се бори със страстта си към покупките, не унива в опитите си да отслабне и най-важното -да си намери партньор в живота.
Това е четвъртата книга на петербургската писателка Елена Колина и първият женски роман на руски език, в който смехът е повече от сълзите.
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=113791
…С тези чорапи съм истинска жена!
Преди време имах една позната дама с леко поведение, тоест в началото не знаех, че е проститутка, а мислех, че просто обича вечер да си седи в някой скъп хотел и да си тръгва оттам с различни кавалери. Веднъж се оказах пред дома й в един дъжд и се отбих да я помоля за сухи чорапки — да се преобуя.
— В гардероба ми няма такова нещо като къси чорапи — каза дамата и оттогава се чудя какво ли носи под панталона, да не би клин?
Сега, като изучих живота на проститутките в литературата (за всичко, което знам, съм задължена на книгите, за разлика от Олга, която пък го дължи на киното), знам, че онази дама е носила под панталона си не клин или гетри, а фини чорапи. Това е страшно неудобно, защото чорапите се смъкват, но всяка професия иска жертви. Аз например на изпитите трябва да бъда Строгия преподавател, а толкова ми се иска да пусна всички да си ходят с петици. Но няма какво да се прави, и аз се преструвам на С. П. Добре поне, че ми се налага да се правя на С. П. с къси чорапки, а не с чорапи като нейните.
С Андрей влязохме в кухнята. Андрей е висок, строен, мъжествено лице, небръснато от вчера, плътен глас, etc., аз — в сребристи дантели и чорапи.
— По дяволите, оставих пудинга на масата! Лев Евгенич сигурно го е излапал! — развиках се аз и в този момент видях пудинга — ето го моя пудинг, полегнал на края на масата откъм изгорялата си страна. Хм… защо ли Лев Евгенич е пренебрегнал пудинга ми?
Андрей спокойно си ядеше супичката, а аз през цялото време бях на тръни — ей сега ще изяде още една лъжица и…
Нямаше никакъв ефект, само си поиска хляб към еротичната супа.
Дадох му мамините кюфтенца с елдена каша и огретен от картофи, всичко носталгично съветско. Не се сдържах и изядох две кюфтенца и парченце огретен. Страшно вкусно и задушевно, като обяд в детска градина.
След кюфтетата и огретена Андрей изпи две чаши чай и май че си мечтае за трета. Това е първата ни истинска среща, сами сме повече от час…
У мен съзрява истински План за Съблазняваме.
Приближих се към прозореца, но не просто така, а според Плана, обърнах му гръб и зачаках. По всички закони на жанра Андрей би трябвало да се приближи към мен, като се престори, че и на него му се гледа през прозореца — да ме прегърне отзад, докато се правя, че не мога да се откъсна от нещо много интересно навън.
Тогава той внимателно трябва да ме притегли към себе си и да попита: „Виждала ли си някога толкова звезди?“, и да ме целуне на фона на небето, осеяно с милиарди диаманти… а после да ме люби върху кожа, метната пред камината под златистата светлина на огъня…
…Не се приближава, пие чай, хруска гевречета (а пудингът, какво става с пудинга? На тях с Лев Евгенич не можеш да им угодиш)… Виж, ако имах звезди, камина и кожа…
И в този миг се случи най-лошото, което може да сполети една жена с чорапи — чорапите взеха да се смъкват. Защо? При другите все се държат някак. Никога не съм виждала по улиците жени с чорапи на хармоника около глезените, а при мен май се случва точно това… Какво да правя?
Не се приближава. Седи на масата и си пие чая.
— Имаш ли лимон? — попита Андрей, като че нищо не е станало, сякаш не е ял от еротичната супа.
По дяволите, какъв лимон, като чорапите ми вече са до коленете! Не мога да се отделя от прозореца, не мога, чорапите ми съвсем ще се смъкнат! Пък и нямам лимон.
Трябва да го накарам да се приближи! Отблизо той ще вижда само лицето ми, но не и краката ми със смъкнатите чорапи.
— Виж… какъв дъжд — казах подканящо.
Пие чай. Така…
— Виж каква огромна кола има на двора! Каква ли е?
Андрей моментално скочи и се стрелна като куршум към прозореца.
— Най-обикновен фолксваген, не по-голям от жигули — каза разочаровано той.
— Така ми се стори.
Ей сега най-после ще ме прегърне, ей сега! Само че не мога да му отвърна със същото, ръцете ми са заети — придържам чорапите на нивото на коленете.
— Кранът ти капе — каза Андрей и така рязко се хвърли към мивката, като че ли там потъва някой негов близък.
Кранът наистина си капе, и какво от това? Че той си капе сигурно от две години, но това по никакъв начин не се отразява на живота ми.
Близо половин час Андрей съсредоточено поправя крана, като ми подвикваше и употребяваше непознати за мен думи от рода на „пасатижи“2. Имах усещането, че най-после е намерил себе си.
Затегнал крана като за световно, Андрей трескаво започна да се оглежда какво още може да поправи.
2
Универсални клещи. — Бел.прев.