Дневникът на една нова рускиня
- Автор: Колина Елена
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Григорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на една нова рускиня». Краткое содержание книги:
професия — психолог, буйна дъщеря тинейджърка и възрастна майка, куче и котка, стар джип от бившия си съпруг, куп верни приятелки… Героинята няма две неща: пари и мъж. Но пък не губи чувството си за хумор, храбро се бори със страстта си към покупките, не унива в опитите си да отслабне и най-важното -да си намери партньор в живота.
Това е четвъртата книга на петербургската писателка Елена Колина и първият женски роман на руски език, в който смехът е повече от сълзите.
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=113791
— Няма да пия — каза Андрей, — вчера… хм-хм… бях на баня, едва не отпътувах…
— Къде? — заинтересувах се възпитано.
Андрей ме погледна учудено. Може би не трябваше да питам къде? Много мъже не понасят да ги разпитват къде ходят, смятат го за посегателство върху свободата на придвижване.
Хапвахме и си говорехме. Мурка играеше главната роля в разговора, а аз седях и си мислех — защо хората крият мислите си един от друг? Сега например ще се тъпча със скъпа храна, докато си мисля, че няма с какво да купя необходимите съставки на храната ни с Мура (пушеното филе и камамбера), но не мога да споделя тази забавна история с Андрей, а и двамата можехме да се посмеем…
Келнерът, дребно черничко момче, почти не се отделяше от масата ни и отначало си помислих, че това е просто добро обслужване, но скоро забелязах, че той обслужва главно Андрей. С нежни възклицания келнерът кръжеше около него и непрекъснато местеше чиниите и чашите му. Един-два пъти докосна ръката на Андрей — когато сервираше основното ястие. Приятно ми е, че Андрей е толкова харесван, той наистина е екземпляр от рядко срещаната абсолютно мъжка порода. Ние с Мура, естествно, не ревнувахме, само ни беше леко неприятно, че някой друг кокетничи със спътника ни.
Двете се споглеждахме и се кискахме, но келнерът беше напълно погълнат от чувствата си, а Андрей изобщо не забеляза…
На връщане при пълна мъгла измъквахме от канавката подстригано на канадска ливада момче. Дълго, почти цял час. Докато Андрей и Канадската ливада закрепваха въжето, си мислех колко добър и благороден човек е Андрей. Спаси мен, а сега и Канадската ливада…
Винаги се опитвам да помня, че всичко в живота е за добро, и в мъглата тази затънала в канавката Канадска ливада се оказа нещо като ангел на пътя ни: в процеса на спасяването ние с Андрей се сближихме много, за което в обикновени, а не в екстремални условия биха ни потрябвали месеци или години. За да се сближиш с някого, е добре да попаднете заедно под артилерийски обстрел, изчакването в задръстване също ще свърши работа, може да падне и покривът на плевника, където по някаква случайност сте се оказали и двамата — това също не е лошо, сближава, но най-добре е заедно да спасите някого.
Докато спасявахме Канадската ливада, ние с Андрей неусетно минахме на ти. На нашата възраст това вече е проблем — затова възприемам случилото се като прогрес.
Наскоро си вървях по улицата и видях огромен, невероятно красив ландкраузер. Тъкмо се бях спряла, за да го разгледам (не че през цялото време зяпам колите като момчетиите, просто ландкраузерът беше прекалено красив), и двама бодигардове се заеха да измъкнат от него дебеличък чичко с костюм и да го изтипосат точно пред мен.
— Я, това си ти, това си ти! — развиках се аз и дебелият чичко се изскубна от охраната и се хвърли на врата ми с вик:
— Аз съм! А това ти ли си?!
Но с дебелия чичко винаги ще си останем съученици (Юрка Петров седеше зад мен, сега търгува с нефт, а навремето постоянно ми сипваше във врата някакви боклуци), а с новите си възрастни познати никога не знаеш кога можеш да минеш бързо на ти — дали в сексшопа или в милицията? Може би само по време на секса, а после пак на ви? Или след като отгледаме заедно и внуците си?
— Дай насам крика — развика се Андрей и аз се огледах кой да даде. Оказа се, че аз. — А бе какво си донесла, не знаеш ли какво значи крик?!
И „какво си донесла“ също се оказах аз — значи със сигурност сме минали на ти.
Теглехме на буксир Канадската ливада към града. Никога не съм предполагала, че това ще отнеме толкова много време, повече от два часа. Андрей непрекъснато изскачаше от колата, все нещо поправяше и даваше указания и постепенно се преизпълни с такава нежност към Канадската ливада, каквато изпитваме само към тези, които сме спасили (аз не, не се преизпълних, много ми се спеше).
Когато след близо три часа най-после влязохме в града, след светските си развлечения в ресторанта сред природата, внимателно попитах Андрей дали Канадската ливада няма някакви други близки освен нас и дали не е дошъл техният ред да му оказват първа помощ.
— Защо? — учудено отвърна Андрей, — ние нали сме тук. Сами ще го закараме.
И отново го повлякохме из града точно в противоположната на дома ни посока (това вече беше дреболия, час и двайсет минути, не повече).
Цялата тази благотворителна акция ни отне около четири часа, а аз непрекъснато си мислех: ние с Мура скоро трябва да ставаме, а още не сме си легнали. И че общуването с много добър и благороден човек също си има своите малки неудобства. Макар че сигурно ще е много комфортно да живеете в едно семейство — винаги ще знаеш къде е: или борави с някой крик по пътищата в областта, или става свидетел на чужди ПТП.