Доктор Паскал
- Автор: Зола Емил
- Серия: les rougon-macquart #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ерма Гечева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Доктор Паскал». Краткое содержание книги:
— Но ето че ти не си разумен. Не е разумно да се разделяме, щом и ти, и аз ще умрем от мъка.
И махна с ръка, за да прекрати всеки по-нататъшен разговор по въпроса.
— Впрочем защо да спорим?… Няма нищо по-просто, достатъчна е една дума. Ти искаш ли да ме изгониш?
— Аз да те изгоня! Велики боже! — извика той.
— Щом не ме гониш, значи оставам.
Клотилд вече се смееше. Изтича до стойката си, написа с червен молив напряко върху писмото на брат си „Отказвам“ и повика Мартин — искаше на всяка цена да прати незабавно плика с писмото. Той също се разсмя, обливаше го такова щастие, че я остави да прави каквото ще. Радостта, че тя остава при него, бе отнесла и разума му.
Но какви ли угризения не го обзеха още същата нощ, след като тя заспа! Обвиняваше се, че е постъпил подло, отново се бе поддал на нуждата си от щастие, от насладата всяка нощ тя да бъде при него, да се притиска до него, тъничка, нежна в дългата си нощница, ухаеща на свежа младост. След нея никога вече нямаше да обича; и цялото му същество крещеше против това насилствено скъсване с жената и с любовта. Изпотяваше се като в агония, щом си представеше, че тя ще замине, а той ще остане сам, без нея, без цялата гальовност, цялата обаятелност, които тя придаваше на въздуха, който той дишаше, без нейния дъх, без прелестния й ум, без храбрата й прямота, без скъпото й физическо и духовно присъствие, което му бе станало необходимо като слънчевата светлина. Тя трябваше да го напусне и той трябваше да намери сили да умре без нея. Държеше я притисната до сърцето си, без да я буди, усещаше как гърлото й леко се издува от детското й дишане и се презираше, че му липсва смелост. Преценяваше положението със страшна яснота. Свършено беше: там я чакаха охолен живот, уважение; той не можеше да позволи на старческия си егоизъм да я държи по-дълго тук в мизерия, сред хули. И макар че изнемогваше, като я усещаше толкова прелестна, толкова доверчива в прегръдките си, като поданица, отдала се на своя стар владетел, той се заклеваше, че ще бъде силен и няма да приеме жертвата на това дете, че въпреки волята й ще я върне към щастието, към живота.
Оттогава Паскал започна борба, за да наложи своята саможертва. Изминаха няколко дена, през които той толкова убедително доказа на Клотилд колко сурово е било нейното „Отказвам“ върху писмото на Максим, че тя написа дълго писмо на баба си, за да обясни причините на отказа си. Но все така не желаеше да напусне Сулейад. Понеже той бе стигнал до голямо скъперничество, за да накърнява колкото се може по-малко парите от скъпоценностите, Клотилд го надмина — ядеше сух хляб и се смееше възхитено. Една сутрин я чу, че дава съвети на Мартин как да пести. По десет пъти на ден го заглеждаше внимателно, хвърляше се на врата му, обсипваше го с целувки, за да прогони ужасната мисъл за раздяла, която непрекъснато виждаше в очите му. После тя намери друг довод. Една вечер, след като станаха от трапезата, той получи сърцебиене, едва не припадна. Това го изненада: никога не бе страдал от сърце и реши, че просто му се връщат нервните смущения. Откакто изживяваше големите си радости, не се чувствуваше съвсем здрав, имаше някакво особено усещане, че дълбоко в него се е счупило нещо много крехко. Клотилд веднага се разтревожи, побърза да му помогне. Е, сега вече той няма да й говори за заминаване, нали? Когато обичаме някого и той е болен, седим при него, грижим се за него.
Така борбата ставаше всекичасна, с непрекъснати пориви на нежност, на всеотдайност, всеки желаеше другият да бъде щастлив. Вълнението, което Паскал изпитваше, като я гледаше такава добра, любеща, правеше още по-ужасна за него необходимостта тя да замине, но разбираше, че тази необходимост всеки ден става все по-неотложна. Сега вече волята му беше категорична. Но все още бе объркан, трепереше, колебаеше се по какъв начин да й се наложи. Представяше си сцената, нейното отчаяние, нейните сълзи: как щеше тогава да постъпи? Какво щеше да й каже? Как щяха да стигнат дотам да се прегърнат за последен път, за да не се видят никога вече? Дните течаха, а той нищо не измисляше и всяка вечер, след като изгасяха свещта и тя го вземаше в обятията си, щастлива и ликуваща, че с това го побеждава, той отново и отново се наричаше подлец.
Тя често се шегуваше нежно и дяволито:
— Ти си толкова добър, учителю, не може да ме изгониш!
Но това го ядосваше и той помръкваше, ставаше неспокоен.
— Не, не, не говори за добрината ми!… Ако бях наистина добър, ти отдавна щеше да си там, да живеещ в охолство и уважение, с изгледи за хубаво спокойно бъдеще пред себе си, вместо да упорствуваш да седиш тук да те обиждат, да сиромашуваш, без никакви надежди, да бъдеш печалната другарка на един луд старец като мен!… Не! Аз съм просто подъл и безсъвестен човек!