Доктор Паскал

От три дена духаше мистралът. Но тази вечер той рязко се засили и Мартин предрече, че това щяло да трае още три дена — така казваше народът. И тя обиколи всички стаи, за да провери дали капаците са здраво залостени. В долината на Виорн ветровете към края на септември са страшни. Задухаше ли, мистралът минаваше над покривите на Пласан и брулеше изкосо малкото плато, върху което бе построена къщата на Сулейад. Това беше хала, неспирен бесен ураган, който я шибаше по цели дни, по цели нощи, разтърсваше я от зимника до тавана с ненамаляваща сила. Керемиди хвърчаха, панти на прозорци се къртеха, а през пролуките вятърът проникваше в стаите с отчаяно безумен вой и оставеше ли някой за миг отворена врата, тя се блъскаше с трясък на топовен гърмеж. Беше като щурм при обсада сред грохот и отчаяние.

На другия ден в унилата къща, разтърсвана от силния вятър, Паскал пожела да се занимае заедно с Клотилд с приготовленията за заминаването й. Старата госпожа Ругон щеше да дойде да се сбогува едва в неделя. Когато научи за близката раздяла, Мартин се смая, онемя, в очите й за миг припламна искра. И понеже я отпратиха от стаята, казвайки й, че ще приберат багажа без нея, се върна в кухнята и се зае с всекидневната си работа, сякаш нищо не знаеше за катастрофата, която щеше да разстрои тричленното им семейство. Но щом Паскал я повикаше, пристигаше толкова бързо, толкова пъргаво, с такова светнало, сияещо от готовност да му служи лице, че изглеждаше подмладена. Той не се отделяше нито за миг от Клотилд, помагаше й, искаше да се увери, че тя наистина си взема всичко, което може да й потрябва. Два големи сандъка седяха разтворени посред разхвърляната стая; пакети, дрехи бяха пръснати навсякъде; по двадесет пъти преглеждаха шкафове, чекмеджета. И тази работа, тази грижа нищо да не бъде забравено сякаш притъпяваше острата болка, която ги присвиваше под лъжичката. За миг се улисваха: той старателно внимаваше да не се губи място, попълваше с дребни предмети отделението за шапки, вмъкваше кутии между ризите, кърпичките, докато тя откачаше роклите и ги сгъваше на леглото, за да бъдат наредени най-отгоре. А когато се изправяха да си поотпочинат и се озоваваха един срещу друг, отначало се усмихваха, после сдържаха сълзите, които бликваха в очите им, защото мисълта за неизбежното нещастие отново завладяваше цялото им съзнание. Но оставаха твърди, макар че сърцата им кървяха. Господи! Значи беше истина, че те няма да са вече заедно? И тогава чуваха вятъра, страшния вятър, който сякаш щеше да изтърбуши къщата.

Колко пъти през този последен ден отиваха до прозореца, привлечени от бурята, пожелавайки тя да помете целия свят! Когато мистралът бушува, слънцето не престава да грее, небето си остава синьо; но синевата е помръкнала, замъглена от прах, а жълтото слънце е бледо и тръпно. Те гледаха в далечината огромните бели вихрушки, които се вдигаха от пътищата, огъващите се разрошени дървета, които сякаш бягаха в една и съща посока със същия устрем, цялото поле изсъхнало, изтощено от бесния, нестихващ, неотслабващ вятър, който тътнеше до безкрай с гръмотевичен грохот. Клони се чупеха и изчезваха, покриви излитаха толкова далеч, че после не можеха да ги намерят. Защо ли мистралът не ги отнесеше, както бяха заедно, и не ги захвърлеше някъде там, в онази незнайна страна, където хората са щастливи? Багажът беше почти прибран, когато Паскал понечи да отвори един капак, който вятърът току-що бе захлопнал, но през едва открехнатия прозорец мистралът нахлу толкова стремглаво, че Клотилд трябваше да изтича да му помогне. Двамата натискаха с все сили, докато успеят да завъртят дръжката на прозореца. Последните неприбрани вещи се бяха разхвърчали из стаята и те събраха парчетата на едно разбито огледалце, което бе паднало от стола. Дали това не беше предвещание за близка смърт, както казваха жените от предградието?