Доктор Паскал

Но тя веднага го караше да млъкне. И наистина именно добрината у него кървеше, огромната му добрина, която произхождаше от любовта му към живота и обгръщаше природата и хората с непрекъсната грижа всички да бъдат щастливи. Да бъде добър, не означаваше ли да желае тя да бъде щастлива с цената на собственото му щастие? Такава добрина трябваше да прояви и знаеше, че ще съумее да я прояви непримиримо и героично. Но като нещастниците, решили да се самоубият, чакаше удобния случай, момента и средството да изпълни волята си.

Една сутрин Паскал стана в седем часа и Клотилд се изненада, когато влезе във всекидневната и видя, че той седи пред писалищната си маса.

— Ах, ти работиш ли?

Той не вдигна глава, отговори със съсредоточен израз:

— Да, над родословното дърво: не бях го попълнил.

Клотилд постоя няколко минути права зад него; гледаше какво пише. Той приключваше бележките си за леля Дид, за чичо Макар и за малкия Шарл, вписваше от какво са умрели, датите. После, тъй като Паскал мълчеше, сякаш не чакаше целувките и смеховете й като всяка сутрин, безцелно отиде до прозореца, върна се.

— Значи наистина ще работим?

— Естествено. Ето, трябваше още миналия месец да отбележа тяхната смърт. И ме чака още сума работа.

Тя го гледаше втренчено, с оня въпросителен израз, с който непрекъснато се взираше в очите му.

— Добре! Да работим… Ако трябва нещо да ти потърся или да ти препиша бележки, кажи.

И от този ден Паскал си даде вид, че отново потъва в работа. Впрочем една от неговите теории беше, че пълната почивка не е полезна и никога не трябва да се препоръчва, дори при преумора. Човек живее само чрез външната среда, в която е потопен, и впечатленията, които получава от тази среда, у него се превръщат в движения, мисли и действия; така че ако при пълна почивка продължава да получава впечатления, без да ги изважда навън преработени и преобразени, се стига до нещо като затлачване, до неразположение, до неизбежна загуба на равновесие. Собственият опит непрекъснато му бе доказвал, че трудът внася най-добър ред в живота му. Дори ако сутрин му беше лошо, той сядаше да работи и се оправяше. Никога не се чувствуваше така добре, както когато изпълняваше методично предварително определената задача — по толкова и толкова страници на ден — в едни и същи часове; и сравняваше тази задача с пръта на въжеиграча, тя го държеше изправен сред всекидневните неприятности, слабости, погрешни стъпки. Затова и считаше леността, безделието, в които — живееше от толкова седмици, като единствена причина за сърцебиенето, от което от време на време се задушаваше. Ако искаше да се излекува, беше достатъчно да се залови отново със своите големи изследвания.