Доктор Паскал

Още от първите изречения Паскал разбра, че анонимното писмо е от майка му. Навярно старата госпожа Ругон го бе диктувала, той сякаш чуваше интонациите на нейния глас. Бе започнал да го чете с възмущение и гняв, а като го довърши, беше блед, разтреперан, обзет от онази тръпка, която сега го пронизваше всекичасно. Писмото казваше истината, изясняваше му на какво се дължи неговото безпокойство, разкриваше му, че има угризения, защото е стар и беден, а задържа Клотилд при себе си. Паскал стана, отиде пред огледалото и дълго се гледа. Очите му постепенно се замъглиха от сълзи: бе отчаян от бръчките си, от бялата си брада. Смъртният хлад, който го сковаваше, се дължеше на мисълта, че раздялата вече става необходима, неотложна, неизбежна. Паскал отпъждаше тази мисъл, не можеше да си представи, че накрая ще я приеме; но знаеше, че тя въпреки всичко ще се връща, че вече няма да го остави нито миг на спокойствие, че непрекъснато ще бъде разкъсван между любовта и разума до страшната вечер, когато кръвта и сълзите му се пресушат и той се примири. При сегашната си подлост Паскал изтръпваше само като си помислеше, че някой ден ще намери сили да се раздели с Клотилд. И това всъщност беше краят, безвъзвратното започваше, той вече се боеше за Клотилд, за нейната младост и изпитваше към нея чувство на дълг — беше длъжен да я спаси от себе си.

Натрапваха му се думи, изрази от писмото и той отначало се изтормози, опитвайки се да си втълпи, че Клотилд не го обича, а изпитва към него само съжаление и благодарност. Смяташе, че това ще му улесни скъсването, стига да се убеди, че тя се жертвува и че като я задържа по-дълго, той просто задоволява чудовищния си егоизъм. Но колкото и да я наблюдаваше, колкото и да я подлагаше на изпитания, тя си оставаше все така нежна и все така страстна в прегръдките му. Този резултат го слисваше, настройваше го против развръзката, от която се боеше, а Клотилд му ставаше още по-скъпа. Тогава той си наложи да се убеди в необходимостта от тяхната раздяла, обсъди всички съображения в нейна полза. Животът, който водеха от месеци насам, този живот без връзки и без задължения, без каквато и да било работа, беше лош. За себе си Паскал вече смяташе, че е годен само да легне в някое кътче под земята. Но такъв един живот не беше ли вреден и за нея, нямаше ли да я направи безводна, разглезена, неспособна да желае? Той, Паскал, я развращаваше, като я превръщаше в свой идол, нехаейки за възмущението, което предизвикваха. После изведнъж си представяше как внезапно умира и тя остава сама на улицата, без нищо, презирана. Никой няма да я прибере, ще тръгне да скита по пътищата, никога няма да си намери съпруг, да има деца. Не! Не! Това щеше да бъде престъпно, той не можеше заради още няколко дни себично щастие да й завещае само позор и нищета.