Доктор Паскал

Клотилд слушаше много изправена, с непроницаем израз на лицето, мълчеше, отказваше се дори да спори. Но понеже баба й настойчиво я подканяше да отговори, най-сетне каза:

— Повтарям: аз нямам никакво задължение към брат си, моят дълг е тук. Брат ми може да разполага както ще с богатството си, аз не го искам. Когато обеднеем съвсем, Мартин ще си отиде, а аз ще остана да прислужвам на учителя.

И махна с ръка. О, да! По-добре да се пожертвува за своя владетел, да му отдаде живота си, по-добре да го поведе за ръка и да проси по пътищата! После, както онази вечер, когато бяха хлопали напразно от врата на врата, като се върнат, да му дари младостта си и да го сгрее в чистите си прегръдки!

Старата госпожа Ругон поклати брадичка.

— Вместо да станеш негова прислужница, по-добре да му беше станала жена… Защо не се оженихте? Това беше по-просто и по-прилично.

И тя им припомни, че един ден била идвала да ги придумва да се оженят, за да се потуши зараждащият се скандал, а Клотилд се изненадала, отговорила, че нито тя, нито Паскал били мислили по това, но ако трябвало, все някога щели да се оженят, нямало защо да се бърза.

— Да се оженим ли, бабо? Но аз съм съгласна! — извика Клотилд. — Права си, бабо… — После се обърна към Паскал: — Ти сто пъти си ми казвал, че ще направиш това, което аз желая… Чуваш ли? Ожени се за мен! Като бъда твоя жена, ще остана. Жената не напуска съпруга си.

Но той само сви рамене, сякаш се боеше, че гласът му ще го издаде и че ще приеме с вик на благодарност вечната връзка, която Клотилд му предлагаше. Движението му можеше да означава колебание, отказ. Какъв смисъл имаше този брак в последния момент, когато всичко рухваше?

— То се знае — намеси се Фелисите, — това са много красиви чувства. Ти чудесно подреждаш всичко в главичката си. Само че бракът няма да ви даде рента, а ти му струваш доста скъпо, за него ти си най-тежкото бреме.

Това изречение има необикновено въздействие върху Клотилд. Тя рязко се обърна към Паскал с пламнали страни и плувнали в сълзи очи.

— Учителю, учителю! Вярно ли е това, което баба казва? Дотам ли стигна, че да съжаляваш за парите, които ти струвам?

Паскал не помръдна, стоеше все така смазан, само още повече пребледня. Но с далечен глас, сякаш говореше на себе си, прошепна:

— Аз имам толкова много работа! Толкова искам отново да се заема с моите досиета, ръкописи, бележки и да завърша делото, над което съм се трудил цял живот!… Ако съм сам, може би ще успея да подредя всичко. Ще продам Сулейад, о, знам, за къшей хляб, той не струва кой знае колко. Ще се пренеса с всичките си книжа в някоя стаичка. Ще работя от сутрин до вечер, ще се постарая да не бъда много нещастен.

Но той избягваше да погледне Клотилд, а тя беше толкова разстроена, че това страдалческо мърморене не можеше да я убеди. От секунда на секунда ужасът й растеше, защото усещаше, че неизбежното ще бъде казано.

— Погледни ме, учителю, погледни ме право в очите… И, заклевам те, имай смелостта да избереш: делото ти или аз, щом ти, както изглежда, твърдиш, че искаш да се махна, за да можеш да работиш по-добре!