Доктор Паскал

И той нежно улови ръцете й и ги обсипа с целувки; лишени от пръстените си, голи и толкова тънички, те му се струваха безценни. Сега, след като й олекна, Клотилд весело му разказа цялата история: как се доверила на Мартин и как двете отишли у търговката, същата, от която бил купил блузата от алансонска дантела. Най-после след безкрайни огледи и пазарлъци жената дала шест хиляди франка за всичките скъпоценности. Той отново бе готов да избухне: шест хиляди франка, но тези скъпоценности му били стрували поне тройно, поне двадесетина хиляди.

— Слушай — най-после каза той, — вземам тези пари, защото доброто ти сърце ми ги донесе. Но ще се условим твърдо, че те са твои. Заклевам ти се, че вече ще стана по-голям скъперник и от Мартин, ще й давам само колкото да преживяваме и ти ще намериш в малкото бюро всичко, което остане от тази сума, в случай че не успея отново да я допълня и да ти я върна изцяло.

Беше седнал и я държеше на коленете си с още разтреперани от вълнение ръце. После й каза по-тихо на ухото:

— И всичко ли продаде, съвсем всичко ли?

Тя безмълвно се поосвободи, с красиво движение порови с пръсти между гърдите си. Беше се изчервила, усмихваше се. Накрая извади тънката верижка, на която седемте бисера светеха като млечни звезди, сякаш показваше малко от скритата си голота, сякаш всички живи ухания на тялото й се излъчваха от тази единствена скъпоценност, лежала върху кожата й, в най-тайното й скривалище.

И Паскал се изчерви като нея — голяма радост бе облъхнала сърцето му. Прегърна я страстно.

— Ах, колко си мила и колко те обичам!

Но от този следобед споменът за продадените скъпоценности му легна като камък на сърцето. Не можеше да погледне парите в малкото бюро, без да му стане болно. Потискаше го близката, неизбежната сиромашия. Отчаянието му се засилваше от мисълта, че възрастта му, тези негови шестдесет години го правят излишен, неспособен да осигури щастлив живот на една жена; беше жестоко пробуждане за действителността посред лъжовния му блян за вечна любов. Изведнъж се почувствува изпаднал в мизерия, много стар: това го вледеняваше, изпълваше го с нещо като угризение, с отчаян гняв срещу самия него, сякаш в живота му вече имаше една лоша постъпка.

После страшна светлина озари съзнанието му. Една сутрин, докато беше сам, получи писмо, подпечатано в самия Пласан. Паскал огледа плика и се изненада, че не може да познае почерка. Писмото не беше подписано. Още от първите редове той раздразнено понечи да го скъса, но седна разтреперан и го изчете докрай. Впрочем стилът спазваше съвършено благоприличие, редяха се дълги изречения, пълни с чувство за мярка и предпазливост, сякаш бяха писани от дипломат, чиято единствена цел е да убеди. С изобилие от правилни съображения му се доказваше, че скандалът в Сулейад трае прекалено дълго. Ако страстта донякъде оправдавала грешката, един мъж на неговата възраст и с неговото положение вече ставал наистина достоен за презрение, като упорствувал да използува нещастието на младата си роднина, която бил прелъстил. Нямало човек, който да не знаел за влиянието му над нея, приемало се, че тя е горда с жертвата, която правела за него. Но нима не било негов дълг да разбере, че тя не може да обича един старец, че изпитва към него само съжаление и благодарност и че е крайно време той да я освободи от старческата си любов, която щяла да я остави обезчестена, декласирана, нито съпруга, нито майка? И след като вече нямал възможност да й завещае дори някакво малко имущество, авторът на писмото се надявал, че той ще постъпи като порядъчен мъж и ще намери сили да се раздели, за да осигури нейното щастие, ако вече не било късно. И писмото завършваше с мисълта, че лошото поведение накрая винаги бива наказвано.