Доктор Паскал

— Не ме осъждай! — остро я прекъсна той. — Ако детето бе дошло, ти никога нямаше да заминеш… Нима не виждаш, че съм стар и се презирам! С мен ти ще останеш бездетна, ще живееш с мъката, че не си напълно жена, не си майка! Върви си, аз вече не съм мъж!

Тя напразно се опитваше да го успокои.

— Не! Ясно ми е какво мислиш, сто пъти сме си го казвали: ако детето не е цел, любовта е просто една безполезна мръсотия… Онази вечер ти захвърли романа, който четеше, защото героите били потресени, че са създали дете, въобще не си представяли, че това може да им се случи, и се чудели как да се отърват от него… А пък аз, господи, как чаках дете от теб, как щях да го обичам!

От този ден Паскал сякаш още повече потъна в работа. Сега се случваше по четири-пет часа, по цели сутрини и следобеди да не вдигне глава. Пресилваше усърдието си, забраняваше да го прекъсват, дори една дума да му кажат. Но понякога, след като Клотилд излезеше от стаята на пръсти, за да даде някакво нареждане долу или да отскочи някъде по работа, той се оглеждаше крадешком, за да се увери, че я няма, после отпускаше глава на масата с израз на огромно изтощение. Това беше болезнена отмора от необикновеното усилие, което трябваше да си налага, когато я чувствуваше до себе си, за да седи пред масата и да не я вземе в обятията си, да я държи така с часове и да я целува полекичка. Ах, работата! Какъв пламенен зов отправяше той към нея, като към единствено убежище, в което се надяваше да потъне, да забрави! Но най-често не можеше да работи, трябваше да играе комедия, да се прави, че е вглъбен, седеше, вперил в някоя страница печалните си очи, които се премрежваха от сълзи, докато мисълта му агонизираше, замъглена, убягваща, винаги изпълнена със същия образ. Нима щеше да стане свидетел на безсилието на труда, той, който го смяташе за всесилен, единствен творец, разпоредник на света? Трябваше ли да захвърли работата, да се откаже от дейността, да се остави просто да живее, да люби случайни хубави жени? Или това, че ставаше неспособен да напише една страница, както бе неспособен да създаде едно дете, се дължеше само на старостта? Страхът от безсилието винаги го бе измъчвал. Докато седеше, опрял глава на масата, отпаднал, смазан от цялата си злочестина, той мечтаеше да е на тридесет години и всяка нощ да черпи от прегръдките на Клотилд сили за работата си на другия ден. И по бялата му брада потичаха сълзи. А ако я чуеше, че се качва, бързо се изправяше, хващаше перодръжката, та тя да го завари, както го бе оставила, вглъбен в дълбок размисъл, в който имаше само отчаяние и пустота.

Беше вече средата на септември, две безкрайни тягостни седмици бяха изминали, без да донесат никакво разрешение, когато една сутрин Клотилд видя с изумление, че баба й Фелисите пристига. Предишния ден Паскал я бе срещнал на улица Бан и както бе решен час по-скоро да се принесе в жертва, а не можеше да намери сили да скъса, колкото и да му бе противно, й се бе доверил и я бе замолил да дойде на другия ден. Тя тъкмо бе получила ново, напълно отчаяно и умоляващо писмо от Максим.

Старата госпожа Ругон най-напред обясни причината за посещението си: