Доктор Паскал

Но като го видя, че плаче, Клотилд намери сили да се овладее, стана, преглътна сълзите си и промълви:

— Ах, колко подло постъпих! А се бях заклела да не ти казвам. Но после, като се прибрах у дома, така ме заболя, че всичко ми се изля от сърцето… Виждаш, вече ми мина, недей да се измъчваш… Обичам те…

Тя се усмихваше, отново го бе прегърнала нежно и го целуваше, както се целува отчаян човек, чиято болка искаме да приспим.

— Обичам те — говореше тя, — толкова те обичам, че това ми е утеха за всичко! Само ти си ми на този свят, какво значение има всичко, което не си ти? Ти си толкова добър, толкова съм щастлива с теб!

Но Паскал продължаваше да плаче и тя отново се разрида и потънаха в безкрайна печал, дълго и отчаяно се целуваха и плакаха.

След като остана сам, Паскал реши, че е отвратителен. Не можеше повече да погубва това дете, което обожаваше. А вечерта на същия ден едно събитие най-после му донесе развръзката, която дотогава търсеше със страх, че може да я намери. След вечеря Мартин много тайнствено го повика настрана.

— Срещнах госпожа Фелисите. Поръча да ви предам това писмо и непременно да ви кажа, че щяла сама да го донесе, но доброто й име не й позволявало да идва тук… Тя ви моли да й върнете писмото на господин Максим и да й съобщите решението на госпожицата.

И наистина писмото беше от Максим. Фелисите се зарадва, като го получи, и понеже бе чакала напразно мизерията да й предаде в ръцете нейния син, щеше да го използува като силно средство за въздействие. Щом нито Паскал, нито Клотилд не идваха да искат помощ и спасение от нея, тя още веднъж промени плана си и се върна към първоначалния си замисъл: да ги раздели. Сега й се струваше, че случаят не е за изпускане. Писмото на Максим беше настойчиво; той се обръщаше към баба си с молба да говори в негова полза на сестра му. Страдал от атаксия, вече можел да се движи само подкрепян от прислужник. Особено съжалявал за една грешка, която бил извършил: едно хубаво чернооко момиче се вмъкнало в дома му, той не могъл да устои и в прегръдките му загубил колкото сили му оставали; но най-лошото било, че, както се убедил, тази изедница била таен подарък от баща му. Сакар ловко му я бил пратил, за да му прибере по-бързо наследството. Затова Максим я изгонил, затворил се вкъщи, не пускал дори баща си и треперел да не влезе през някой прозорец. А самотата го ужасявала. Така че той отчаяно викаше сестра си, искал тя да го пази срещу подобни отвратителни посегателства, искал най-после при него да има една кротка и порядъчна жена, която да го гледа. Писмото намекваше, че ако се отнасяла добре с него, Клотилд нямало да съжалява; и завършваше, като припомняше обещанието, което тя му била дала при неговото посещение в Пласан: да отиде при него тогава, когато той наистина има нужда от нея.