Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— С голяма сила… много голяма… по-голяма от моята… по-голяма от тази на вашия шаман… той дошъл от Далечното царство. Ти чувал ли си за това царство? Едва успях да сдържа възбудата си. Извиках Диос и Дженъс, за да съм сигурен, че няма да пропусна никой от въпросите, които исках да задам. Утринна мъгла ми отговаряше най-подробно. Да, магьосникът бил от Далечното царство, велик човек, който решил да напусне своя свят от злато и коприна и да помогне на други, които не били така силни. Той попаднал на племето случайно, точно след като започнала войната. Доброволно ги повел на запад, далеч от разрушението и смъртта, които щели да дойдат. Дженъс го прекъсна и го попита, знае ли на какво разстояние от старата им родината е било Далечното царство? Утринна мъгла не знаеше. Нито пък знаеше колко дълго е пътувало племето, водено от жреца, преди да се засели в тази долина.
— Според преданията е било дълго, ужасно пътуване. — Утринна мъгла вдигна рамене. — Но кое пътуване, разказвано около огъня, не е било дълго и изпълнено с опасности?
Имах един въпрос, който изглеждаше малко неуместен: измежду бегълците и търговците, за които ни беше казал по-рано, имало ли е някой, дошъл от Далечното царство?
— Не — каза шаманът. Всъщност, откакто се бил родил, не били идвали никакви пътешественици от изток.
— А какво казват вашите легенди за Далечното царство? — попита Диос. — Хора или богове го населяват? Добри ли са, или лоши? — Този въпрос ни отне останалата част на деня, тъй като Утринна мъгла разказа всички легенди на племето, и вечерта също, понеже дойдоха още старци и старици. Нямаше много неща, които вече да не бяхме чували за тази страна с митична магическа сила и огромно богатство. Заслужава да се отбележи само следното: всички легенди на племето бяха единодушни, че Далечното царство е добронамерено. Защо иначе великият жрец е бил добър?
Проблемът — и според Утринна мъгла именно затова сме имали неприятности с магиите — били околните земи, които хората от племето наричаха Оспорвани земи. Тези именно царства били притиснали Племето им в каменотрошачката на своите вечни войни.
Колкото до наблюдателите — никой от долината нито беше чувал за тях, нито пък ги беше виждал, но когато им описахме тези призрачни часови, те се изплашила.
— Значи като си тръгнем оттук, отново ще пътуваме в неведение — промърмори Дженъс.
— Няма защо да си тръгвате — каза Утринна мъгла. — В племето ни има много млади жени без мъже. Има старо поверие, че това също е дар от великия жрец, за да не се нарушава равновесието в племето от пътешествениците, които решат да останат. Нали повечето са мъже.
И той, изглежда, беше прав. Всички наши хора вече си бяха намерили приятелки, макар засега да не можеха да вършат нищо друго освен да сърбат бульон и да бършат потните си от треската чела. Стана ни ясно и че обичаите на племето по отношение на секса са доста свободни. Жените често сменяха партньорите си и понякога посещаваха на двойки особено привлекателните или потентни мъже. Две хубавелки попитаха Диос дали — ще си позволя да използувам тяхната фраза — би ме пуснала „да се поразходя на лунна светлина с тях“. Диос се престори на възмутена, но мисля, че беше поласкана. Видяхме дори Касини да се шмугва един-два пъти в шубраците с жена от племето и това беше още едно опровержение на мнението ми, че в рода му никога не е имало нормални хора.
Най-учудващо беше поведението на Дженъс. Той беше като разгонен елен. Постоянен поток от жени, понякога поединично, друг път на групи, се стичаше към колибата, в която спеше. Е, „спеше“ е силно казано. Едва ли му оставаше време за сън.
Колкото до мен, не ми трябваше друга жена освен Диос. Тя беше непрекъснато изобретателна в любовта и винаги пламенна: понякога свенлива, друг път безсрамна. Бях се заел да възстановя силите си, дори правех разходки, после започнах да пробягвам из долината всеки ден по една левга. След това започнах да тичам дори по стръмните стълби, които водеха към външния свят. Беше странно време — знаех го още тогава. Все едно бяхме в огромен купол, ако някой може да нарисува купол със стъклен капак, гледан отвътре. Пустинното слънце грееше в ослепителната синева отвън, но усещането беше сякаш там бушуваше силна буря… жестока буря, в която ни предстоеше да се върнем.
На няколко пъти водих Касини с талисмана под самия ръб на скалите и го карах да прави заклинания. Талисманът действаше безотказно. Отново видяхме Юмрука на боговете, а загадъчните означения между мястото, където се намирахме според талисмана, и прохода бяха по-малко.