Далечно царство

Е, добре: аз ти прощавам, Дженъс, и прощавам също и на себе си, че не знаех достатъчно, за да те освободя в последния ти път. Ти не беше добър човек, Грейклок, но ти беше велик човек и твоето величие те уби, не аз.

С това разбиране — и с тази прошка — аз горя от нетърпение да стигна до края, но вече го виждам с други очи. Чувам Мийна и другите да отдават последна почит на Дженъс. И усещам, че Оумъри е до мен. Тъжна е. Вдига флейтата да изсвири прощална песен. Пламъците се издигат нагоре и тялото още един път се преобразява… този път в черен пушек. Усещам полъха на вятъра и пушекът се понася на изток. Но не, само се издига и спира, кълби се над нас, сякаш вятърът чака.

Изтривам сълзите си… и гледам пак. И изведнъж пред очите ми се разкрива чудно видение. Далеч на изток, отвъд мамещите морета, където казват, че не живеят хора, над хоризонта се издига огромна планина. Прилича на голям стиснат юмрук. Между палеца и показалеца виждам чиста, бяла, снежна пелена. Планината е точно такава, каквато я видях в откровението, когато жреците хвърлиха костите, за да започна първото си пътешествие.

Сега, когато пиша тези редове, видението ме привлича по-силно. Но не мога да тръгна, не мога да тръгна. Вдигам поглед към пушека, който е Дженъс, и изведнъж виждам как вятърът го понася по безбрежното небе на изток, към планините. И мълвя след него:

— Сбогом, Дженъс Грейклок. Сбогом, приятелю. Нека боговете са с теб в твоето последно пътуване до Далечното царство на нашата младост.