Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— Свърши, приятели — каза тихо Дженъс и израженията на жените станаха нормални. Те помогнаха на шестата жена да се изправи, някой донесе вино. Всички ме познаха и ме поздравиха. Никоя от тях не разбираше колко странни са обстоятелствата, в които ги заварих.
Дженъс ме заведе настрана.
— Страхувам се, че краят на нашите удоволствия може да ти изглежда малко необичаен — каза той сухо. — Какво те води тук? Мислех че ти и Диос сте… намерили в този час собствения си рай.
Не му казах, че в момента нито аз, нито Диос не признавахме съществуването на другия. Казах му какво съм решил. Той се пресегна и докосна статуетката на танцьорката, която висеше на голите му гърди, и каза замислено:
— Интересно. Малка група със задача да разузнае страната. Амалрик, понякога си мисля, че от теб е могло да стане по-добър разузнавач, отколкото богат търговец.
Благодарих му и заявих, че искам да тръгнем след ден-два, веднага щом приготвим суха храна и оръжие.
— Ах! — възкликна той и изведнъж ми се стори, че е изгубил интерес към пътешествието, изгубил е интерес към всичко с изключение на онова, с което беше зает сега. — Да. Трябва да тръгнем. Но трябва грижливо да подберем часа и деня на тръгването. Може би… може би ще трябва нашият жрец да се допита за най-благоприятното време. А може би ще бъде по-разумно наистина да изчакаме докато хората ми оздравеят. Помисли по това, Амалрик. Никой от нас не се разболя, но това не е гаранция, че няма да се случи. Не ми се ще да тръгна и да стана плячка на болестите, които ни преследват. Мисля, че шестте ми приятелки ще бъдат много по-добри болногледачи от теб.
Понечих да му се озъбя, но се въздържах.
— Разбирам. Изглежда, те заварих в лош момент. Пак ще поговорим. Утре. — Неуспешно се помъчих да скрия яда си и излязох.
Сигурно щях да се ядосам още повече, ако бях имал време да помисля. Но Диос ме чакаше. Няма значение какви думи си казахме, нито пък колко сълзи проляхме. Сдобряването между двама скарани любовници е интересно само за тях и за всеки друг е скучна или отвратителна сантименталност.
Сутринта, когато излязох да се облекча, Дженъс ме чакаше. Извини ми се искрено. Не можел да си обясни какво му било станало предната вечер, но ако съм си спомнял приятелките му, съм щял да му простя. Разбира се, че щял да участва в разузнавателната експедиция. Планът бил блестящ. Можели сме да осъществим мечтите си само след няколко часа пътуване и четири-пет левги — поне така се надявал той. Можели сме да тръгнем още същия ден, ако такова било желанието ми. Ако все още съм искал за другар един глупак и мърляч, разбира се. Засмях се. Като че ли самият аз никога не бях отхвърлял добри идеи, изказани в неподходящ момент.
Сега вече усещах Далечното царство съвсем наблизо, долавях аромата му, чувствах богатствата му между пръстите си, както някой луд скъперник, заровил ръце в торбите си със злато.
След два дни, почти без никакъв багаж и запаси, Дженъс Грейклок и аз тръгнахме към Юмрука на боговете.
ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА
ЮМРУКЪТ НА БОГОВЕТЕ
Пътувахме много повече от няколко часа и четири-пет левги. Дженъс ме бе подвел. Но когато се оплаках, той се засмя и каза, че това било ценен урок за мен. Трябвало да го знае всеки добър военачалник. Никога не бивало да се казва на войниците, че трябва да вървят повече от пет левги, за да не се обезкуражават. Всеки път само по пет левги, обясни ми Дженъс, и ще можеш да покориш света.
Вървяхме бързо, много по-бързо дори отколкото в началото на пътешествието, когато тръгнахме от Пиперения бряг. Но сега се движехме по обиколни пътища и избягвахме откритите места, когато беше възможно; а когато не беше възможно, търсехме дали няма някакви признаци за опасност, преди да прекосим откритото пространство от едно затънтено място до друго. Нощем лагерувахме без огън, готвехме само по пладне и със сухи дърва, а вечерта и на следващата сутрин ядяхме храната си студена. Бавехме се и поради това, че настоявах да съставям карта. За Дженъс беше достатъчно да се открие Далечното царство. Аз обаче исках да мога да минавам по този път многократно и, което е по-важно, да обясня на керваните си през къде и как да пътуват.
Вълнообразните хълмове преминаха в предпланини, които водеха към върховете на хоризонта, но планините си оставаха все така далеч. Макар и с нежелание, Касини беше казал на Дженъс необходимите заклинания, за да възбужда талисмана на наблюдателя, и ние извършихме първото си „гледане“ три дни след като напуснахме долината. Това беше първата ни грешка. Талисманът показа, че не сме изгубили посоката и Юмрукът на боговете лежи точно на пътя ни, но само два часа след заклинанието аз неочаквано почувствах как някой… или нещо ме гледа. Беше същото усещане като онова, което имах точно преди крайбрежните жители да ни напуснат и което дори заклинанието на Касини край реката не можа да премахне. Единственият път, когато го нямах, беше при рифт. Казах си, че това са глупави мисли и че Дженъс ще може да ги спре. Той обаче имаше същото усещане. Отначало се почувствал като заек и по някакъв начин разбирал, че над него се вие сокол, после се сетил за сравнението на Касини за голямата риба. Всъщност не чувствал, че този, който оглежда света, ако въобще има такъв, е непременно лош. Но пък и не бил добронамерен. Каквото и да ни търсеше, то просто… се интересуваше от нас.