Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
Същия ден отново видяхме наблюдателите. Бяха двама, изправени на конете си на билото на един близък хълм. Тъкмо излизахме от една горичка. Аз може би щях да продължа, без да им обръщам внимание, както бяхме правили по-рано, но Дженъс ме спря и ме натисна зад някакъв храст.
— Ти си сърна — прошепна ми той. — Мисли като сърна.
Помислих, че е слънчасал, но се постарах да изпълня нареждането му, без да зная какво иска да каже. Малко знаех за живота на сърните, затова си спомних за онези, които бяхме преследвали в Ориса, и се опитах да си представя как се крия като тях. В мислите ми обаче бяха все ездачите на билото и по някакъв начин разбирах, че това не е добро; макар че да не мислиш за наблюдателите в този момент беше все едно да кажеш на някого да не мисли за червен цвят. След малко Дженъс ме потупа по рамото и ми даде знак да седна. Посочи към билото… наблюдателите си бяха отишли.
— Не ми харесва това — каза той. — Не знаем какви са намеренията на наблюдателите, ако имат такива. Нито пък знаем какви са целите им. Страхувам се от най-лошото… не бяхме ги виждали напоследък, но веднага щом използувахме талисмана, те отново се появиха. Нали той беше на един от тях, а подобните неща се привличат и в магията, и в живота. Ако съм прав, ще трябва да използуваме талисмана колкото се може по-малко. Не бива да привличаме ничие внимание върху себе си.
Лично аз смятах, че вече е твърде късно и че появяването на наблюдателите на пътя ни едва ли е случайно; но предупреждението на Дженъс нямаше да ни навреди. От този момент се движехме още по-внимателно и през следващите един-два дни се постарахме да не се показваме на открито, пресичахме потоците само по камъните, без да оставяме стъпки по дъното или брега, и никога не избирахме най-лекия път.
Видяхме руини. Първите бяха от каменно укрепление, не изоставено, а превзето с щурм. Огромната дървена порта беше изкъртена и лежеше далеч от входа. Всички дървени греди, покривни или подпорни, бяха овъглени — укреплението бе опожарено от завоевателите. Сега разбрах защо Дженъс изтъкваше ползата от присъствието на Касини: той щеше да каже дали войниците, защитавали укреплението, са били победени в честна битка, или с магия. Но понеже нямаше израснали никакви храсти и бурени, а битката, изглежда, бе станала преди много години, през този мрачен ден чувствах присъствието на магьосник. От размерите на главния вход и стълбите ставаше ясно, че тази земя е била населявана от хора с човешки ръст, а не от гиганти. Не използувахме руините за подслон, а бързо ги напуснахме.
Това укрепление сигурно е било гранично, тъй като след него започнахме да се натъкваме на още руини. Попитах Дженъс преди колко време според него по тези хълмове е имало война. Той ми отговори, че не знае, но сигурно е било много отдавна. Край едно изгорено село чухме лай и видяхме на съседния хълм глутница кучета да гонят една антилопа. Бяха разни породи, което показваше, че са подивели, а не диви. Едно земеделско племе, като хората, които бяха живеели тук, не изоставя доброволно кучетата си. След това на прага на една опустошена колиба намерих издялано конче-играчка. Никое дете не би изоставило играчката си, освен ако не е убито… или отвлечено. Имах чувството, че вражески войници са нахлули в това малко селце и са отмъкнали всичко ценно, включително и жителите. Никой не е могъл да избяга, за разлика от нашите приятели от племето рифт. Оспорваните земи, ако наистина бяхме влезли в тях, оправдаваха името си.
Нощувахме край селото. Събуди ни конски тропот. Притиснахме се към земята, надявахме се, че няма да ни забележат. Тропотът показваше, че конниците са много — Дженъс преброи на пръсти поне петнайсет. Видях гребените на шлемовете им на по-малко от хвърлей, но може би се заблуждавах. На следващата сутрин, макар че проверихме внимателно, не открихме нито фъшкии, нито следи от копита.