Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— Наблюдателите вече се движат на групи — каза Дженъс. — Близко сме.
След около час влязохме в гъста гора с високи дървета, никога не виждали брадва. Слънцето не проникваше през короните им и определяхме посоката само по компаса. На смрачаване все още бяхме в глъбините на Оспорваната земя. Спахме неспокойно. Не само че имаше странни звуци — непознати същества преследваха жертвите си в тъмнината или на свой ред бяха преследвани — но за пръв път се почувствах в истинска джунгла. Чух плясък на крила — някаква огромна нощна птица прехвърча над нас. На сутринта закусихме набързо и продължихме напред, като си пробивахме път през къпинаци и гъсти храсти.
Съвсем неочаквано гората свърши. Стояхме пред огромна сурова равнина. Месецът на пушеците вече наближаваше и тя скоро щеше да стане кафява, но тревите първо щяха да пожълтеят като синап по време на цъфтеж. Виждахме и зелени гори, и реки, бляскави като сребро.
Отвъд равнината се издигаше планинска верига. Четири върха и до тях пети, свит досущ като огромен палец. Юмрукът на боговете. Все още беше много рано за сняг и, изглежда, бяхме по-близко, отколкото си бях представял. Можех да видя дори урвите по черната вулканична скала. „В името на всичко свято — казах си. — Ето го Юмрука на боговете. А отвъд него е Далечното царство.“
Спогледахме се глупаво. Не бяхме на себе си… объркани, зинали от изненада, после и двамата заприказвахме едновременно, без да се слушаме и пак така едновременно млъкнахме.
— Ето го — казах аз.
— Наистина, ето го.
— Вярваше ли, че ще го намерим?
Той не отговори, а и аз не настоях. Не се гледахме. Може би в пътешествието ни наистина имаше прекалено много магии и опасности, и разочарования, и бяхме изгубили увереността си… А после изведнъж зарязахме всякакви мисли и съмнения и се затъркаляхме по тревата като кутрета.
— По дяволите! — казах аз запъхтян. — Трябваше да сместя в багажа си една бутилка, за да отпразнуваме.
— Не ни трябва бутилка, Амалрик — каза Дженъс. — Потокът пред нас ще ни е по-вкусен от най-доброто вино. Можем да си направим лагер там и, да ти кажа, ама честно, ние сме на не повече от три или четири дни път до подножието на прохода.
— Три дни в планините отвъд потока — промърморих аз. — После през прохода и…
— И Далечното царство ще лежи в краката ни — възкликна Дженъс.
Нарамихме багажа и тръгнахме към потока. Можех направо да прелетя дотам. Вече не усещах тръните на джунглата, нито изпободените си пръсти, нито протритите подметки. Бяхме стигнали. Бяхме стигнали там, където не бе стъпвал никой орисианец или ликантиец. Знаех, че не само влизаме в историята, но и че променяме цялата бъдеща история. След като видехме Далечното царство от другата страна на прохода и се върнехме благополучно, в което бях сигурен, нищо вече нямаше да бъде същото.
Забелязах двама наблюдатели в далечината. Бяха встрани от пътя ни и не им обърнах внимание.
Но щом излязохме от гората, прозвуча войнишка тръба. На три хвърлея от гъстака препускаха трима ездачи. Малко встрани от тях се появиха още двайсетина. Не бяха наблюдатели. Чувахме виковете им — крещяха също като орисианските ловци, когато вдигнат глиган, наведат копията и се втурнат след него. Нито пък бяха облечени в безупречните парадни доспехи на наблюдателите. Носеха най-прости, подсилени с желязо кожени ризници на обикновени войници. Видях как неколцина се изправят на стремената и опъват лъковете си. Три стрели се забиха в земята пред нас.
Търтихме да бягаме обратно към гората и, да ви кажа, никога не съм се радвал толкова на къпините, копривите и храсталака.
Не ми трябваха напътствията на Дженъс, за да мисля като подплашен заек, сърна или язовец, подгонен от кучета и ловци. Докато си проправяхме път през храсталаците, които се опитваха да ни задържат като в кошмарите на малки деца, чувахме тропота на конете из гората, чувахме и викове, нареждания и команди. Нападателите щяха да изгубят време да слязат от конете и да ни преследват пеша… или може би щяха да се върнат, да заобиколят гората и да ни устроят засада. Не ни беше грижа нито за едното, нито за другото. Можехме да се крием в тези гъсталаци години наред, та дори да ни търсят цели армии. Можехме да издържим по-дълго от тях в тези гори, които за мен сега бяха по-ценни от собствената ми спалня в бурна зимна нощ.
Сърцето ми запя. Бяхме видели Юмрука на боговете. Единственото, от което имахме нужда сега, беше да се изскубнем от преследвачите си, да се върнем при хората си и след това, като се придвижваме с по-голяма вещина, отново да опитаме да минем по същия маршрут. Хората ни сигурно вече се бяха възстановили, а сержант Мийна и войниците бяха достатъчно опитни, за да устоят на всеки кавалерийски патрул.