Далечно царство

На следващия ден Диос първа забеляза, че хоризонтът е тъмносин. Молехме се това синьо да означава, че се доближаваме до планините. Ако беше така, те, изглежда, се издигаха на много левги от нас. Въпросът беше дали ще имаме сили да стигнем до тях. Аз мислех, че няма да имаме. Най-доброто, което можех да си представя, беше, че можем да намерим друг оазис с дивеч и риба. Трябваше да си починем и да се възстановим; състоянието ни се влошаваше. Мислех си, че ако спрем, магията, която ни преследва, може да продължи напред и да ни отмине, а силата на Касини да се възвърне.

Лайън вървеше начело на колоната; аз бях след него на един хвърлей. Местността беше покрита с вълнообразни хълмове. Изкачих се на едно било и точно пред нас, на не повече от няколко минути път видях открита тясна долина: голяма пукнатина в земята, сякаш някой гигант беше пъхнал двете си ръце и я беше разцепил. Точно под отвесния ръб видях тъмнозелена ивица — това можеха да бъдат само добре напоявани дървета. Извиках на Лайън, който вървеше право към пукнатината, като че ли имаше намерение да скочи в нея. Той ме погледна озадачен и се върна.

— Защо не извика, когато я видя? — попитах аз.

— Какво да съм видял?

Помислих, че просто се инати, после разбрах, че е болен. Махнах с ръка. Той се обърна и сякаш от очите му падна някаква завеса.

— Тя… тя… не беше там. Аз… виждах само… хълмове — успя да каже той. — Тъкмо мислех да се върна и да кажа, че трябва да хванем друга посока.

А може би някой го бе накарал да мисли така. Стараейки се да не приличаме на бойна част, но с лъкове и копия, готови за бой, ние тръгнахме бавно към ръба на пукнатината. Там чакаха двама мъже и една жена. Тъй като жената стоеше отпред, реших, че тя е техният вожд. Тримата протегнаха ръце с обърнати нагоре длани. Бяха облечени като за празник — с цветни свободни дрехи от нещо като коприна. Никой не изглеждаше въоръжен. Жената каза нещо. Не го разбрах — и все пак разбрах, все едно че си спомних смътно познато лице или сън след внезапно събуждане. Диос затаи дъх от изненада.

— Те говорят моя език — каза тя. После ги попита:

— Вие от моя народ ли сте?

Жената се усмихна и заговори. Сега успявах да уловя тук-таме по някоя дума. Диос се намръщи, опитвайки се да следи казаното, после вдигна ръка и жената спря.

— Езикът… не е съвсем като моя — обясни Диос, внимателно подбирайки точните фрази. — Тя говори като старите хора… не, не като тях… а както е говорил моят народ преди много, много години, в древността.

Диос ни представи: двамата мъже бяха Утринната мъгла, техният шаман, и Жетваря; жената, която се казваше Сияйна надежда, беше техният вожд. Тя се обърна към мен, говореше бавно и аз можех да схвана смисъла на думите й — толкова сходен беше езикът й с този на Диос.

— Наблюдаваме ви от два дни. Надявахме се, че ще ни видите. — Разбрах думите, но не и тяхното значение, и я помолих да продължи с обясненията. С помощта на Диос тя обясни, а аз научих защо Лайън не е видял долината. Каза ми, че над долината е направена силна защитна магия. Никой, който възнамерява да напакости на страната или да стори нещо лошо на жителите й, не може да види племето рифт и долината, а ще види само вълнообразни хълмове… хълмове, от които ще бъде подтикнат да избяга, без да знае защо.