Далечно царство

Желанието ми да тръгнем ставаше все по-неудържимо. За това си имаше причина: лятото преваляше, наближаваше есента. Ако талисманът и видението в Ориса бяха верни, преди да достигнем до Далечното царство трябваше да пресечем планини и не беше необходимо към дългия списък от трудности да прибавяме и сняг, лед и снежни бури. Хората ми обаче се възстановяваха много бавно. Не исках да прекарам зимата тук, независимо колко чаровни и любезни бяха домакините. Най-сетне намерих правилното решение. Щях да разделя групата. Болните щяха да останат при рифт. За тях щеше да отговаря сержант Мийна.

Щяхме да продължим само четирима. Имах намерение да се отправим колкото се може по-бързо към Юмрука на боговете. Щяхме да преминем през прохода и ако Далечното царство беше наблизо, да се върнем в долината. Ако дотогава хората ми бяха оздравели и ако не срещнехме някакви препятствия, щяхме да се върнем по вече проучения път. Ако ли не — щяхме да презимуваме тук с нашите приятели. От онова, което бях слушал от войниците, знаех, че малки разузнавателни групи често могат да се придвижват по-бързо и по-незабелязано и следователно по-безопасно, отколкото големите. Но бях слушал също и колко уязвима може да е една такава малка група, ако бъде изненадана от врагове.

Реших да оставя и Диос. Сега, след толкова години, виждам колко съм бил глупав — нали тя беше доказала силата си, оцелявайки при търговците на роби и по време на пътуването из пустошта. Но… но ако тя умреше поради моята глупава настойчивост да тръгне с мен в една такава малка група… никога не бих си простил. Когато й го казах, тя побесня. Попита ме как според мен щяла да се чувства тя, ако бъда отвлечен… или се случи нещо още по-лошо? Какво щяла да каже на баща ми, когато отиде в Ориса? И как щял да се отнася той с нея, щом тя, дъщеря и внучка на велики вождове, е допуснала нейния любим да изчезне сред пустините? Забелязах, че докато терзаеше сърцето ми с тези приказки, и двамата смятахме, че ще се върнем в Ориса и ще останем заедно. Намислих нещо според мен много умно — прекъснах гневната й изобличителна реч и й предложих брак. Едва не ме удари и ми заповяда веднага да напусна колибата. Можел съм да спя където пожелая, с която желая. А колкото до женитбата… да сме я оставели за по-късния, най-сладострастен и най-несигурен живот с глупавия Амалрик Антеро. Почти цялото село чу кавгата ни и аз бях възнаграден с подигравателно съчувствие и прикрити усмивки. Намерих една малка свободна колиба, влязох вътре и докато мислех върху сложната същност на жената, продължих да планирам пътешествието ни.