![Няма втори шанс [No Second Chance - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/7/2/0/9/nyama-vtori-shans-no-second-chance-bg-download.jpg)
Няма втори шанс [No Second Chance - bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Няма втори шанс [No Second Chance - bg]». Краткое содержание книги:
След като завърза ръцете на Рейчъл, каза:
— Ставай, госпожичке. Ще се поразходим с теб.
Рейчъл се опита да придаде строгост на гласа си.
— Ти не ме слушаш — изрече, при което косата й падна върху очите. — Аз съм Рейчъл Милс…
— А аз съм Върн Дейтън. И какво от това?
— Аз съм федерален агент.
— На служебната ти карта пише „в оставка“ — ухили се Върн Дейтън. Не беше беззъб, но не ставаше за реклама на паста за зъби. Десният му преден зъб бе хлътнал навътре като излязла от пантите врата. — Малко си млада за пенсия, а?
— Продължавам да работя по специални случаи. Те знаят, че съм тук.
— Така ли? Не думай. Там долу те чака цяла хайка агенти и ако не им се обадиш до три минути, ще довтасат тук с гръм и трясък. Тъй ли, Рейчъл?
Тя млъкна. Беше схванал блъфа й. Вече нямаше друг изход.
— Ставай — рече той и я издърпа за ръцете.
Тя се изправи с мъка.
— Къде я водиш? — попитах.
Той не отвърна. Запътиха се към плевнята.
— Хей! — викнах с кънтящ от безсилие глас. — Върни се, ей!
Но те продължиха да крачат. Рейчъл се съпротивляваше, но ръцете й бяха завързани зад гърба. При всяко нейно по-рязко движение той повдигаше ръцете й, принуждавайки я да се наведе напред. Накрая тя се отказа и просто вървеше.
Страхът опъна нервите ми. Заозъртах се като обезумял за нещо, какво да е, което да ме отърве. Пистолетите ни? Не, вече ги беше прибрал. А дори и да не беше, какво щях да направя? Ще стрелям със зъби ли? Помислих дали да не се изтърколя по гръб, но не бях сигурен, че това ще помогне. И сега какво? Взех да се придвижвам сантиметър по сантиметър към трактора. Търсех остър предмет или нещо подобно, с което да прережа найлоновите белезници. Чух как вратата на плевнята изскърца в далечината. Обърнах глава тъкмо навреме, за да видя, че се скриват вътре. Вратата се затвори след тях. Звукът постепенно замря. Музиката — от компактдиск или касета — беше замлъкнала. Всичко притихна, а Рейчъл се скри от погледа ми.
Трябваше да си освободя ръцете.
Запълзях, като повдигах таза си и се оттласквах с крака. Успях да стигна до трактора. Потърсих някакво острие или остър ръб. Нищо. Очите ми се стрелнаха към плевнята.
— Рейчъл! — изкрещях.
Гласът ми прокънтя в мъртвилото. Това бе единственият отговор. Сърцето ми се разхлопа.
О, Господи, сега какво?
Изтърколих се по гръб и седнах. Отблъсвайки се с крака, се облегнах на трактора. Вече имах поглед към плевнята. Но не виждах с какво, по дяволите, щеше да ми помогне това. Все тъй нямаше ни движение, ни звук. Очите ми зашариха наоколо в отчаян опит да изнамеря нещо, което да ме спаси. Ала нямаше нищо.
Помислих си дали да не се промъкна до камарото. Откаченяк на тема оръжия като този сигурно имаше скрити поне два или три пищова по всяко време. Все можеше да се намери нещо там. Но дори и да успеех да стигна до там навреме, как щях да отворя вратата? Че и да ровя за оръжие? И как щях да стрелям с него, ако го открия?
Не, първо трябваше да сваля тези найлонови белезници.
Огледах земята за нещо… дори не знаех какво. Остър камък. Счупена бутилка бира. Нещо. Питах се колко време е изминало, откакто те изчезнаха. Питах се какво прави с Рейчъл. Имах чувството, че гърлото ми се свива и ще се задуша.
Какво, по дяволите, ставаше там вътре?
Отново затърсих някакъв ръб по трактора, който да използвам като нож. Имаше само ръжда. Огромно количество ръжда. Тя можеше ли да помогне? Ако потъркам лентата в някой ръждив ръб, щеше ли да поддаде? Съмнявах се, но не виждах друго.
Успях да се изправя на колене. Опрях китките си в един ръждясал ръб и взех да ги трия нагоре-надолу като мечка, която си чеше гърба о дърво. Ръцете ми се изплъзваха. Ръждата охлузваше кожата ми и болката се разпростираше нагоре по ръцете ми. Пак погледнах към плевнята, заслушах се, но отново не чух нищичко.
Продължих да действам.
Проблемът бе, че вършех това опипом. Извърнах глава колкото може назад, но не успях да видя китките си. Имаше ли изобщо някакъв смисъл от това? Нямах представа. Но не ми оставаше друго, с което да работя. Тъй че продължих да движа китки нагоре-надолу, опитвайки се да освободя ръцете си, раздалечавайки ги една от друга като в долнопробен филм за Херкулес.
Не знам колко време продължих с тези усилия. Навярно не повече от две-три минути, макар да ми се сториха много повече. Лентата не се късаше, дори не се разхлаби. Онова, което най-сетне ме накара да спра, беше някакъв звук. Вратата на плевнята се бе отворила. За момент не видях нищо. Сетне селяндурът с прическата излезе навън. Сам. Тръгна към мен.