![Няма втори шанс [No Second Chance - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/7/2/0/9/nyama-vtori-shans-no-second-chance-bg-download.jpg)
Няма втори шанс [No Second Chance - bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Няма втори шанс [No Second Chance - bg]». Краткое содержание книги:
Той отпи голяма глътка бира. Аз също. Усещането от студената течност, която се излива в гърлото ми, беше неповторимо.
— Вижте, знам какво си мислите — продължи Върн. — Но не е така. Ние с Кат сме истински щастливи. Преди бях женен за една американка — топкотрепачка от класа. Само хленчеше и се оплакваше. Не съм изкарвал достатъчно пари за нея. Искаше да си седи вкъщи и да не върши нищо. Помолиш ли я да изпере едно пране, те засипва с феминистични тъпотии. Постоянно ми мелеше сол, че съм бил неудачник. С Кат не е така. Ще попитате дали ми харесва, че е добра домакиня и знае как да върти къщата? Да, разбира се, това има значение за мен. Аз работя навън по жегите, а Кат ще ми донесе бирата, без да ми чете лекции за равните права. Какво лошо има в това?
Никой от нас не отговори.
— Вижте, искам само да се замислите по въпроса. Защо двама души се привличат? Може би заради външността? Заради парите? Или защото имаш важна работа? Хората се събират, за да получат нещо от това. Да дадат и да вземат, прав ли съм? Аз исках любяща жена, с която да отгледаме деца и която да се грижи за дома. Но исках и партньорка, която е просто мила с мен, знам ли? И го получавам. Кат се отърва от един ужасен живот. Нали разбирате, бяха толкова бедни, че и мръсотията бе лукс за тях. Тя и аз сме си добре тук. През януари грабнахме децата и отпратихме в Дисни Уърлд. Обичаме пътуванията и карането на кану. Върн-младши и Пери са добри хлапета. Може да съм простоват. По дяволите, прост съм си. Обичам си пушките, лова и риболова, а най-много от всичко моето семейство.
Върн сведе глава. Дългата му коса беше паднала върху лицето и го скриваше. Зае се да бели етикета на бирата.
— На някои места, може би на повечето, женитбите се уреждат. Винаги е било така. Родителите решават. Насилват децата си. Е, нас с Кат никой не ни е насилвал. Тя може да си тръгне когато поиска. Аз също. Но вече минаха седем години. Щастлив съм, както и тя. — Сетне сви рамене. — Поне така си мисля.
Пиехме мълчаливо.
— Върн? — обадих се аз.
— Да?
— Интересен човек си ти.
Той се разсмя, но аз забелязах страха му. Отпи няколко глътки бира, за да го прикрие. Беше си създал собствен живот. Хубав живот. Странна работа. Аз не умея да преценявам хората добре. Обикновено първите ми впечатления са погрешни. Виждам някакъв въоръжен до зъби селяк с дълга коса, който се държи като на рали с „Монстър трък“. Чувам от него, че си е поръчал съпруга от Сърбия по електронната поща. Как да не станеш съдник? Но колкото повече го слушах, толкова по-симпатичен ми ставаше. За него не бях нищо повече от един непознат. Бях се промъкнал в къщата му с пистолет. И все пак, щом започнах да му разказвам историята си, Върн си промени отношението. Разбра, че казваме истината.
Чухме да се приближава кола. Върн се премести до прозореца и надникна. По лицето му пробяга неуверена тъжна усмивка. Семейството му се прибираше — най-близките му хора. В дома му бяха нахлули въоръжени натрапници и той направи всичко по силите си, за да ги защити. А сега, може би в желанието си да събера своето семейство, навярно разкъсвах неговото.
— Я вижте, тати се е върнал!
Това явно беше Катарина. Акцентът й беше определено чуждестранен. Не съм лингвист, за да го определя с точност. Чух щастливите викове на хлапетата. Усмивката на Върн стана малко по-широка. Той излезе на верандата. Рейчъл и аз останахме по местата си. Чухме звука от топуркащи по стъпалата крака. Поздравленията траяха около минута-две. Аз разглеждах ръцете си. Чух Върн да казва нещо за подаръци в камиона. Децата се втурнаха натам.
Вратата се отвори. Върн влезе, прегърнал жена си през рамо.
— Марк, Рейчъл, запознайте се със съпругата ми Кат.
Тя беше прелестна, с пусната дълга права коса. Жълтата й лятна рокля разкриваше раменете й. Кожата й беше чисто бяла, а очите — сини като лед. Държанието й, без да съм особено запознат, ми говореше, че е чужденка. А можеше и да си въобразявах. Опитах се да определя възрастта й — минаваше за към двайсет и пет годишна, но бръчиците около очите й подсказваха, че май грешах с десетина години.
— Здрасти — поздравих я аз.
Станахме и двамата се ръкувахме с нея. Ръката й беше нежна, но ръкостискането стоманено. По лицето й играеше любезна усмивка на домакиня, ала не беше непринудена. Очите й шареха по Рейчъл и раните й. Гледката сигурно е била шокираща. Аз почти бях свикнал с нея.