Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

— Ей сега, зайче — казвам й аз. — Ей сега отиваме да отворим вратата, става ли?

— Става.

Звъни служител от куриерската служба. Носи ни пакети. Аз ги внасям вътре и прочитам обратния адрес, при което сърцето ми се свива по познат начин. На малкия стикер пише, че са от Лени и Шерил Маркъс от Каселтън, Ню Джърси.

Таша вдига очи към мен.

— Подарък за мен?

Така и не разказах на полицията за Лени. И без туй няма доказателства освен собственото му признание. А то няма тежест в съда. Но не затова реших да мълча.

Подозирам, че Шерил знае истината. Мисля, че я знаеше от самото начало. Помня изражението й, когато стоеше на стълбите и как ни се сопна, когато с Рейчъл пристигнахме в дома им онази нощ. Сега се питам дали е било от гняв или от страх. Подозирам, че е било по-скоро последното.

Всъщност Лени беше прав. Той наистина го е направил заради мен. Какво щеше да се случи, ако просто си бе тръгнал от къщата? Не зная. Можеше да бъде още по-зле. Лени ме попита дали бих сторил същото на негово място. Навярно точно тогава не. Защото може би не бях толкова добър човек. Обзалагам се, че Върн щеше да го стори. Лени се е опитвал да спаси дъщеря ми, без да жертва своето семейство. Просто е оплел конците.

Само че ми липсва много. Често си мисля каква голяма част от живота ми бе той. Има моменти, когато се пресягам към телефона и започвам да набирам номера му. Но никога не довършвам обаждането. Няма повече да говоря с Лени. Никога. Зная го. И от това много ме боли.

Но пък се сещам и за любопитното личице на Конър на футболния мач. За Кевин, който играе футбол, както и за косата на Мариан, която ухае на хлор от сутрешната тренировка по плуване. Мисля си колко се разхубави Шерил след раждането на децата.