Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

— Да. — Рейчъл взе да си играе с единствения пръстен, който носеше. Ту го извиваше, ту го дърпаше. — Когато Джери умря…

— Беше застрелян — поправих я аз.

Отново усетих погледа й върху себе си.

— Беше застрелян, да.

— Ти ли го застреля?

— Това не ми харесва, Марк.

— Кое?

— Ти вече си гневен.

— Просто искам да знам дали си застреляла съпруга си.

— Нека ти го разкажа с мои думи, става ли? — В гласа й вече се четяха стоманени нотки. Отстъпих, свивайки рамене, все едно казвах: „Както желаеш“. — Та когато той умря, може да се каже, че загубих всичко. Бях принудена да подам оставка. Всичко, което имах — приятели, работа, по дяволите, и животът ми — беше свързано с Бюрото. А сега си бе отишло. Започнах да пия. Затъвах все по-дълбоко. Стигнах дъното. А когато стигнеш дъното, търсиш начин да се оттласнеш от него. Какво да е.

Намалих скоростта при едно кръстовище.

— Не го разказвам както трябва промълви тя.

В този миг се учудих сам на себе си. Пресегнах се пред червената светлина на светофара и сложих ръка върху нейната.

— Просто ми разкажи, става ли?

Тя кимна, свела поглед надолу към ръката ми върху нейната. Не я отмествах.

— Една нощ, след като бях пила много, набрах твоя номер.

Спомних си какво ми каза Ригън за телефонните разпечатки.

— Кога беше това?

— Няколко месеца преди нападението.

— Моника ли вдигна? — попитах.

— Не. Телефонният ти секретар. Аз… знам колко глупаво звучи, но ти оставих съобщение.

Бавно отместих ръката си.

— Какво точно каза?

— Не помня. Бях пияна. Плачех. Май казах, че ми липсваш и се надявам да ми отговориш. Не мисля, че съм отишла по-далеч от това.

— Не съм получил съобщението — споделих.

— Чак сега си давам сметка. Нещо прищрака.

— Това означава — вметнах, — че Моника го е прослушала.

Няколко месеца преди нападението, мислех си аз. Когато Моника се чувстваше най-угнетена. Когато започнаха сериозните проблеми помежду ни. Припомних си и други неща. Сетих се колко пъти Моника бе плакала нощем. Помня как Едгар ми съобщи, че започнала да посещава психиатър. Освен това колко пъти в този мой малък егоистичен свят съм я водил у Лени и Шерил, където беше принудена да гледа снимката с някогашната ми любовница — същата, която се е обадила у нас късно през онази нощ, за да ми каже, че й липсвам.

— Мили боже — произнесох, — нищо чудно, че е наела частен детектив. Сигурно му е разказала за твоето обаждане, за нашето минало.

Тя мълчеше.

— Все още не си ми отговорила на въпроса, Рейчъл. Какво правеше пред болницата?

— Пристигнах в Ню Джърси да видя майка си — започна тя, вече с пресекващ глас. — Казах ти, че тя има апартамент в Уест Ориндж.

— Е, и? Да не се опитваш да ми кажеш, че тя е била пациент там?

— Не. — Тя отново млъкна. Аз шофирах. За малко да включа радиото по навик, колкото да правя нещо. — Наистина ли трябва да ти казвам това?

— Мисля, че да — отвърнах. Но вече знаех. Разбирах всичко.