![Няма втори шанс [No Second Chance - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/7/2/0/9/nyama-vtori-shans-no-second-chance-bg-download.jpg)
Няма втори шанс [No Second Chance - bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Няма втори шанс [No Second Chance - bg]». Краткое содержание книги:
— Къде е тя? — попитах.
Без да продума, Върн Дейтън се наведе, за да провери белезниците ми. Вече можех да го подуша. Миришеше на сухо сено и работна пот. Оглеждаше ръцете ми. Хвърлих поглед назад. По земята имаше кръв. Без съмнение, моята. Изведнъж ме връхлетя идея.
Наведох се назад и замахнах за удар с глава към него.
Знам колко унищожителен може да бъде един правилно нанесен удар с глава. Правил съм операции на хора със смазани от подобни удари лица.
Само че този случай не се очертаваше като такъв.
Позата на тялото ми беше неудобна. Бях с вързани ръце и крака, при това на колене. Гърчех ръце зад гърба си. Черепът ми не попадна върху носа му или по-мека част на лицето му. Уцели го по челото. Чу се тъп звук като от озвучаването на „Тримата смешници“. Върн Дейтън се просна назад с ругатня. Напълно загубил равновесие, паднах свободно, без да имам с какво да омекотя удара освен с лице. Бузата ми пое удара, при което зъбите ми изтракаха. Но вече не усещах никаква болка. Хвърлих поглед към него. Той седеше, опитвайки се да се съвземе. На челото му имаше малък разрез.
Сега или никога.
Все така завързан, замахнах към него. Само че бях твърде бавен.
Върн Дейтън се наведе назад и вдигна селския си ботуш. Когато бях достатъчно близо до него, той ме ритна в лицето, сякаш гасеше искри от огън. Паднах назад. Той отстъпи на безопасно разстояние и грабна пушката си.
— Не мърдай! — Опипа с пръсти раната на челото си. Заоглежда кръвта с невярващ поглед. — Ей, ти луд ли си бе?
Лежах по гръб, поемайки си въздух на дълбоки, учестени порции. Не мисля, че имах нещо счупено, но пък и не бях сигурен дали това ще е от значение. Той пристъпи към мен и ме ритна здраво в ребрата. Болката беше като от нажежен нож. Изтърколих се на една страна. Той ме сграбчи под мишниците и взе да ме тегли. Опитвах се да си стъпя на краката. Беше дяволски силен. Не се забави по стъпалата на фургона. Издърпа ме по тях, отвори вратата с рамо и ме хвърли вътре като чувал с картофи.
Приземих се с тъп удар. Върн Дейтън влезе вътре и затвори вратата. Очите ми обходиха стаята. Беше наполовина каквато я очаквах и наполовина не. Очакваното: по стената имаше окачени оръжия — най-различни старинни и ловни пушки. Там се мъдреше и задължителната препарирана глава на сърна, както и рамкирано свидетелство за членство в Националната оръжейна асоциация, издадена поименно на Върн Дейтън, с цветния национален флаг в ъгъла. Неочакваното: помещението беше безупречно чисто и дори подредено с известен вкус. В ъгъла имаше детска кошарка, но тя не беше в безпорядък. Играчките бяха поставени в шкаф от фибростъкло с разноцветни чекмеджета. Чекмеджетата бяха категоризирани и надписани.
Той седна и ме погледна. Все още лежах по корем. Върн Дейтън си поигра малко с косата си, отмятайки назад разни кичури, затъквайки по-дългите зад ушите си. Имаше слабо лице. Всичко у него крещеше: „Селяндур“.
— Ти ли я преби? — рече той.
За момент не разбрах какво ме пита. После се сетих, че е видял синините по Рейчъл.
— Не.
— Доставя ти удоволствие, а? Да биеш жена?
— Какво си й направил?
Той измъкна един револвер, отвори патронника и пъхна един патрон в гнездото. Завъртя го с щракване и го насочи към коляното ми.
— Кой те изпрати?
— Никой.
— Искаш ли да останеш без капачка?
Дойде ми до гуша. Изтърколих се по гръб в очакване да дръпне спусъка. Но той не стреля. Остави ме да се движа с насочено към мен оръжие. Успях да седна и го погледнах от горе на долу. Това определено го смути и той отстъпи крачка назад.
— Къде е дъщеря ми? — попитах.
— А? — Той наклони глава. — Това майтап ли е?
Погледнах го право в очите и ми стана ясно. Това не беше преструвка. Наистина нямаше понятие за какво говоря.
— Идвате тук въоръжени — процеди той с почервеняло лице. — Мен ли искате да пречукате? Жена ми? Децата ми? — Върн вдигна револвера към лицето ми. — Дай ми поне една добра причина да не ви гръмна и двамата и да ви заровя в гората.
Деца. Той каза деца. Нещо в цялата тази история никак не ми се връзваше. Реших да се пробвам.
— Изслушай ме — казах. — Преди осемнайсет месеца жена ми беше убита, а дъщеря ми отвлечена.
— Какви ги дрънкаш, бе?
— Моля те, просто ме остави да ти обясня.
— Чакай малко. — Очите на Върн се присвиха. Той потърка брадата си. — Аз те помня. От телевизията. Ти също беше прострелян, нали така?
— Да.
— Тогава защо искаш да откраднеш пушките ми?
Притворих очи.
— Не съм дошъл тук за пушките ти — изрекох. — Тук съм — не бях сигурен как да му го обясня, — за да намеря дъщеря си.