Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

— Стрелял съм с пистолета на баща ми на стрелбището.

Тя тикна в ръцете ми някакво оръжие. Зяпнах го, все едно току-що бях открил, че имам шест пръста. Рейчъл също извади своя пистолет.

— Откъде взе това? — попитах.

— От твоята къща. По-точно от мъртвия мъж.

— Господи.

Тя сви рамене, сякаш казваше: „Добре де, случва се“. Погледнах пистолета и една мисъл ме порази като гръм: ами ако това е оръжието, с което са стреляли по мен? С което са убили Моника? Не продължих в тази посока. Нямаше време за излишни глезотии. Рейчъл бе слязла от колата. Последвах я. Навлязохме в гората. Пътека нямаше. Сами си я проправяхме. Рейчъл водеше. Тя затъкна пистолета в задния джоб на панталона си. По неизвестна причина не направих същото. Исках да държа пистолета. Избелели оранжеви знаци, заковани по дърветата, предупреждаваха натрапниците да не припарват там. Думата „НЕ“ беше изписана с огромни букви, докато изненадващ по обем дребен шрифт обясняваше нещо, което според мен бе очевидно.

Наближавахме все повече мястото, където смятахме, че трябва да се появи алея. Щом я зърнахме, вече имахме пътеводна звезда. Продължихме да вървим встрани от непавираната просека. След няколко минути Рейчъл спря. Едва не се блъснах в нея. Тя посочи напред…

Беше постройка, прилична на плевня.

Станахме по-предпазливи. Движехме се приведени, на прибежки от дърво на дърво, за да не бъдем забелязани. Не разговаряхме. След малко дочух музика. Мисля, че беше кънтри, но не съм специалист. По-нагоре пред нас видяхме сечище. Там наистина имаше плевня, която изглеждаше полусрутена. Имаше и друга постройка — барака или дълъг фургон.

Приближихме се още малко, досами края на гората. Надникнахме, притиснати зад дърветата. В двора имаше трактор — стар „Трансам“ върху циментова площадка. Точно пред бараката беше паркирана бяла, възспортна кола — от онези с подобрен форсиран двигател — с дебела черна ивица върху подвижния покрив. Приличаше на камаро.

Гората свърши, но все още бяхме най-малко на петдесетина крачки от бараката. Тревата беше избуяла до колене. Рейчъл измъкна пищова си. Моят продължаваше да е в ръката ми. Тя се просна по очи и запълзя напред. Аз сторих същото. Пълзенето по командоски изглежда съвсем лесно по телевизията. Просто пълзиш, без да повдигаш дупето си от земята. И докато изминеш десетина стъпки все още изглежда лесно. После започваш да се озорваш. Лактите ме боляха. Тревата влизаше в ноздрите и устата ми. Не страдам от сенна хрема или от алергии, но нарушавахме нечие пространство. Папатаците и тем подобни насекоми се оказаха отмъстителни, когато нарушаваш съня им. Музиката се чуваше все по-ясно. Певецът, който беше скаран с нотите, оплакваше своето бедно нещастно сърце.

Рейчъл спря. Аз допълзях до дясната й страна и се изравних с нея.

— Добре ли си? — попита тя.

Кимнах, но се задъхвах.

— Ще се наложи да предприемем нещо, щом стигнем там — предупреди тя. — Не искам да си изтощен. Можем да намалим темпото, ако е нужно.

Отказах и продължих да пълзя. Нямах намерение да бавя темпото. Това просто не беше в менюто. Вече наближавахме. Виждах все по-ясно камарото. Задните джанти с форма на сексапилно момиче бяха изпръскани с кал. По задната броня бяха налепени стикери. На единия пишеше: