Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

ПИЩОВИТЕ НЕ УБИВАТ, САМО ПРАВЯТ УБИЙСТВОТО ПО-ЛЕСНО.

Рейчъл и аз стигнахме края на тревата и излязохме почти на открито, когато кучето залая. Замръзнахме.

Има разни видове кучешки лай — досадното джавкане на малко кутре-играчка, веселият вой на приятелски настроено ловджийско куче, предупредителният лай на безобиден домашен любимец. Но съществува и едно гърлено ръмжене, изтръгнато сякаш от дълбините на преизподнята, което смразява кръвта.

Този лай беше от последната категория.

Не се изплаших особено от кучето. Имах пистолет. Щеше да ми е по-лесно да го използвам срещу куче, отколкото срещу човешко същество. Изплаши ме по-скоро фактът, че лаят ще се чуе от обитателя на бараката. Тъй че зачакахме. След минута-две лаят престана. Бяхме приковали взор във вратата на къщата. Не бях сигурен как щяхме да се справим, ако някой излезеше. Ами ако ни забележат? Не можехме да стреляме — все още бяхме в неведение. Фактът, че бе получено обаждане от жилището на Върн Дейтън до мобилния на един мъртвец, не означаваше нищо. Дори не знаехме тук ли е дъщеря ми или не.

Всъщност не знаехме нищо.

Из двора се търкаляха тасове на автомобилни гуми, лъснали на светлината на изгряващото слънце. Забелязах и няколко зелени картонени кутии. Нещо в тях грабна вниманието ми. Забравил предпазливостта, запълзях натам.

— Почакай — прошепна Рейчъл.

Не можех да чакам. Трябваше да огледам кутиите отблизо. Нещо в тях ми се стори познато, но не успявах да го уцеля. Допълзях до трактора и се скрих зад него. Отново надникнах към кутиите. Най-сетне видях какво ме бе заинтригувало.