Пръстенът на Савската царица
- Автор: Хагард Хенри Райдър
- Язык: болгарский
- Переводчик: О. Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Савската царица». Краткое содержание книги:
— Какъв вандализъм! — възкликна Хигс, възмутен даже в бедата си. — Защо не ми разреши да преместя нещата, когато поисках, Орм?
— Защото планинците биха помислили, че ги крадем, стари приятелю. Освен това те са суеверни и аз не исках да дезертират. Но пък и какво значение има това? Ако бе ги преместил, щяха да изгорят в двореца.
По това време стигнахме до края на огромната гробница, където седеше някога гърбавият цар, и видяхме веднага, че търсенето ни бе напразно. Тунелът, който бяхме прокопали отвъд, бе напълно задръстен от купища нападали скали, които не можехме да помръднем даже с помощта на експлозиви, каквито и без това вече нямахме.
Завърнахме се, след като и последната ни надежда бе изгубена. Но още една тревога ни очакваше. Запасът ни от сурово минерално масло, което абати използуваха за светлинни цели, се привършваше — бе останало само за около четири лампи в течение на три дни и нощи: една за Македа, една за нас, една за дежурния при входа и една за общи нужди. Тази лампа за общи нужди фактически се използуваше главно от Хигс. Той наистина показа чуден пример на научна страст, по-силна от смъртта. През всичките тези дни на глад и пълна мизерия, докато се изтощи напълно и маслото свърши, той се тътреше напред и назад между стария храм и Царската Гробница, като носеше голяма кошница в ръка. Отиваше с тази кошница празна и я донасяше напълнена със златни чаши и други ценни предмети, които събираше измежду костите и пръснатия боклук в Гробницата. Всичко това той усърдно каталогизираше в бележника си нощем и след това го опаковаше в празните каси, останали от експлозива и другите стоки, като внимателно ги заковаваше след напълване.
— За какво, за бога, вършиш това, Хигс? — го запитах грубо, когато бе напълнена още една каса, мисля, че двадесетата.
— Не зная, докторе — отговори той със слаб глас, защото като всички останали слабееше от водната диета. — Прави ми удоволствие да си мисля, че колко весело ще бъде да отворя всичките тези каси в стаите ми в Лондон след първокласен обяд от от пържена риба и дебело отрязан стек — и той млясна с бедните си гладни устни. — Да, да — продължи той, — да ги вадя едно по едно и да ги показвам на… и на… — И той изброяваше по име отговорниците на многобройни големи музеи, с които бе в конфликт. — И да ги гледам като си скубят косите от яд и завист, докато се питат в себе си как биха успели да грабнат всичко за Короната като заграбено съкровище, или някак да ме измамят, за да го обсебят. — И той се засмя по познатия си приятен маниер. — Разбира се, аз никога няма да ги имам — добави тъжно, може би някой друг човек ще ги намери тук и ще ги отнесе в Европа, пък ако е свестен мъж, ще публикува бележките и описанията ми, от които съм поставил дубликат във всяка каса. Така ще направи името ми безсмъртно. Е добре, аз отивам отново. Има още четири каси за пълнене преди маслото да свърши, а аз трябва да сложа онази голяма златна глава в една от тях, въпреки че е много трудна работа да се носи всичко надалеч. Докторе, каква болест е тази, която прави краката ти податливи, така че се озоваваш на пода? Не знаеш? Ех, и аз не зная, но зле ме е пипнала. Казвам ти, че направо съм изранен отзад от непрекъснат контакт със стената.
Бедният стар Хигс! Не желаех да му кажа, че болестта му бе гладуване.
Той продължи своите екскурзии с кошницата, каталогизиране и опаковане. Спомням си, че последният товар, който донесе, бе златна глава, за която говореше, чудно подобие на някакъв праисторически цар, който после предизвика толкова голям интерес по целия свят. Предметът бе твърде тежък за него в немощното му състояние, затова бе принуден да го търкаля пред себе си, което бе причината за доста очуканото му състояние сега на носа и полуегипетската му диадема.
Никога няма да забравя гледката на професора, когато се появи от тъмнината, тътрейки се на колене, където панталонът му бе на дупки, и как при слабата светлина на лампата се приближаваше с почивки на всяка стъпка, бутайки пред себе си големия жълт предмет.
— Ето я най-после — каза задъхано, но триумфиращо той, докато ние го наблюдавахме с безразличие. — Джафет, помогни ми да я опаковам в постелката и да я вдигна в кутията. Не, не, магаре такова, с лицето нагоре, така. Не се грижи за ъглите, ще ги запълня с някои дреболии.
И от широките си джобове той извади златен дъжд, между който преся шепи прах от пода и каквото можа да намери, за да му служи за опаковане. Накрая покри всичко с одеялото от леглото си. После много бавно намери капака на кутията и го зачука с почивки между всеки няколко удара, докато ние го наблюдавахме по нашия съсредоточен, но ленив маниер и се чудехме на странната форма на лудостта му.